Падах надолу. Или летях напред. Все още не бях тяло, не бях и душа. Бях чиста мисъл, пронизваща космоса. Та, движех се и срещу мен изникна голямо кълбо, което в последствие – първите две години след раждането ми, започнах да именувам Земя. Движех се, а кълбото Земя се въртеше пред мен с бясна скорост. Не знаех в коя точно негова част ще се сблъскам, но осъзнавах, че сблъскам ли се, ще започна живота си от мястото на сблъсъка.
Приближавах се все повече и повече, а кълбото все така си се въртеше. Вече бях значително близо и щях да „падна” първоначално върху (в последствие научих имената и местоположенията на континентите) Америка, но кълбото се въртеше – Азия, все още се въртеше - Европа. Бааам! Последната спирка се оказа Балканския полуостров. Някакси предусещах, че е било възможно най-кофти мястото за сблъсък със Земята, но си казах: „най-вероятно е за добро”.
No comments:
Post a Comment