Всички го познаваха в района. А и не беше от малко години там, години в
които си бе извоювал титлата майстор. Бих искал да знам името му, защото всеки
от обкръжените му се обръщаше към него с прякора Руснака. От своя страна не
мога да кажа, че виждах у него нещо много руско. Да, може би сините очи или по
скоро всекидневното пиянство, в което изпадаше след като превали следобеда. Но
не е това неотменното в неговия образ, безкрайната човешка доброта, която се
криеше дълбоко в сърцето му и се проявяваше като майсторлък в ръцете му е това,
което му бе извоювало място на ъгъла на улица Пиротска и улица Стефан Стамболов. Тази доброта го бе накарала вече
десетки години да има едно единствено занимание – поправянето на колела. Това
творение на човешкия напредък, което стои в най-голяма близост до неговата
същност и едновременно с това до природата. Този толкова хармоничен,
здравословен и приятен начин за придвижване, който бих нарекъл втора походка на
човека. Далеч от трясъка на машините и облъчването на техниката, колелото е
най-удобният и бърз начин за придвижване в градски условия.
Та този човек, Руснака, ден след ден
поправяше колела. С ведро настроение, усмихнат, сменяше лагерчета, вътрешни
гуми, изправяше капли, нагласяваше спирачки, подменяше части всякакви части...
Наглед елементарни действия, които и аз бих могъл да извърша, ако притежавах
неговия майсторлък. Днес ходих при него, нещо предните ми лагери на главината
все стояха хлабави – оказа се, че колелото е толкова старо и е изяло оста и
трябва нова. Не, че наблизо няма други хора, които поправят колела, и това и му
казах: “Можех да отида при братята в центъра, но не ми харесва отношението им
към занаята”, а той попита “Близнаците
ли?”, казах “Да”. Усмихна се и каза: “Познавам баща им. Учил съм го да поправя
колела и ако не беше той, те нямаше сега да започнат бизнес. Но им върви
единствено, заради хубавото място, на което отвориха работилничката си”. Беше
точно така. Имаха хубаво и удобно място в центъра на града, но нямаха
отношението към занаята, което човека, който ми оправи колелото на земята, на
тротоара, има.
Преди време му бях карал колело, което мой много добър приятел ми беше дал
да ползвам и беше в ужасно състояние. Когато му го върнах след около пет
години, той ах-на от учудване – колелото изглеждаше по-добре отколкото преди, а
не се беше налагало да го поддържам откакто бях при Руснака. Но кое още беше
характерно за него? Отношението му към парите. Този човек толкова трудно
взимаше пари. В началото казваше: “Колкото прецениш” и беше свикнал да получава
по два, три, четири лева. Днес беше казал за всичкото, което свърши освен
смяната на лагерчетата и главината, седем лева с натягането на спиците на
предното колело Бях му казал да натегне и спиците на задното колело. Когато
привърши, след като някакъв цивилен полицай го накара да слезе от тротоара и да
работи на улицата, той започна да прибира инструментите си. Качествени
инструменти, които много други хора, занимаващи се с ремонтиране на какво ли не
нямаха. Той носеше своите в хубаво куфарче, което ми напомняше за докторите от
едно време, които носят такива със себе си при посещение на пациентите си по
домовете. И наистина, подобно на доктор, понякога човек трябваше да попита за
Руснака, за да отиде някой, от сменящите се продавачи на части за колела, да го
извика от там, откъдето беше. Човекът е създаден за поддръжка, казва Кърт
Вонегът. Та, прибира си той инструментите и не ме поглежда, а аз стискам десет
лева в юмрука си. Така и не ме погледна, докато не му казах, че искам да му
платя. Когато видя колко пари му давам, сякаш сърцето му се обърна. Толкова се
радваше на високата оценка за труда му, но и също толкова му беше неудобно да
ми вземе парите. Взе ги, защото, както каза някакъв човек, навъртайки се:
“Десет лева в началото на седмицата, особено след празници, са много добре!”
И предишния път, когато бях при него го попитах как изкарват зимата хора
като него. И тогава и сега, мълчаливо избегна да отговори.
