Парата, която излизаше от устата ми бавно се смесваше с обгръщащата ме мъгла. А трябваше да чакам. Но какво? Баща ми веднъж ми каза: „най-ценното, което научих в казармата беше умението да чакам”. Ха! В днешния, така наречен свят. Да чакам? Ами може би си заслужава чакането, но да чакаш нещо не означава, че го имаш или че то е станало. Живота сам по себе си е чакане, но поне е ясно какво чакаш. Дори най-неразумния би си помислил поне веднъж, че ще дойде момент, в който чакането ще свърши. Сублимния момент ще настъпи, преодолявайки всяко търпение и всяко нетърпение. Физическото ще победи нетленното и всичко ще се свърши. Но дали?
No comments:
Post a Comment