Щастие

Можеш ли да си представиш какво е да си малък и до теб да има човек, който е нормален. Да мине време, ти да попораснеш, а човека до теб да започне буквално да се разваля. Първо се появява бастун, поради отказващ служба на волята крак. След това почивките на вилата с родителите ти започват да стават все по на рядко, докато не изчезнат съвсем. Е да, може би остават откраднатите на пук на всичко уикенди, прекарани там само че в компанията само на единия родител.

Знаеш ли какво е да си пораснал, а човека до тебе да се придвижва с инвалидна количка и все по-рядко да може да използва собствените си крака? Но ти си млад и имаш своите си занимания. Отиваш далече, работиш всяко лято на морето три години подред, имаш своите мечти, гладен си да погълнеш света. След този период в живота ти започваш да поразбираш някои неща, безгрижните гимназиални дни свършват, преживял си това-онова, започваш работа и търсиш щастието си. Но уви. Щастието минава през мечтите на човека, който вече трудно движи и ръцете си. Той слабее.

И така решаваш. Ставаш студент. Да, заради собственото си щастие, но не на първо място. Опознаваш куп нови хора. Странни хора. Хора, които не си избирал за приятели, но с които ставаш приятел. А в това време? Човека до теб рядко стои в изправено положение. Отдавна не чете, да не говорим за постоянното му объркване покрай чутото от телевизора. Да, има жена, която се грижи за този човек, но той не я харесва. И тя не го харесва също – страх я е. Погнусява се от промяната, която вижда през годините и бяга. Страх я е. Човека до теб е почти изгубен. Рядко е в съзнание, а дори и да е, мисълта му е изключително неясна. Отслабва съвсем. Има постоянни силни болки. Броя на лекарствата, които поглъща става огромен. Ръцете му вече са останали завинаги свити в юмруци, които повече няма да се разтворят. Движи единствено главата и дясната си ръка, но само от лакатя. Отдавна е забравил, че му е омръзнало да чака.

Повечето пъти човека до тебе е излизал от вкъщи в приятната компания на близките си, но в инвалидна количка. В последно време излиза по-рядко и за сметка на това в неприятната компания на лекарите от линейката. Когато говориш с този човек, той не те помни така, както не помни и своето минало. А когато минeш покрай стаята му и надникнеш, единствено виждаш как гледа с празен поглед в точка срещу него. Точка, върху която погледа му се е спирал безброй пъти.

Може би си вече голям, и какво от това? Какво от това, когато си живял толкова време с човек, който живее наобратно? Който се рони и разпада като скала, която вятърът разрушава. А ти го обичаш. И се чудиш  каква е радостта му? Каква е твоята радост? Странен си и не те разбират. И какво от това? Звъни ти телефона и приятели те канят да излезете, за да се забавлявате на поредното празненство, а ти отказваш дори не любезно.

Но последно, представи си как все пак настигаш щастието си, виждаш го пред себе си, но вече си забравил какво представлява то. А то милото, прекрасното и нетърпеливо щастие не обича да чака. А и какво да чака? То е щастие, което лети и носи радост на тези, които са го настигнали и са се научили да летят заедно с него. Хубавото в цялата тази история е, че знаеш за неговото съществуване и това в някакъв смисъл, ако не друго, то поне те кара да се усмихваш от време на време. Всъщност, май е по-добре да не знаеш и да не си представяш такива работи. Извини ме и забрави.