Tuesday, December 6, 2011

Пресечни точки


Беше топла августовска вечер. След като стана ясно, че колата ни не е в състояние да изкачи стръмнината,  решихме да се разходим до сладкарницата. Малко не достигна на „жигуларника”, както Иван наричаше колата си, да изкачи стръмния участък от пътя. Целта му беше именно такава, защото след това жигуларникът трябваше да се предаде пред следващия, още по-стръмен участък.
След кратък разговор решихме, че продължаваме пеша. Слязохме от колата, след което бързо стигнахме до най-високата точка на наклона и продължихме нагоре. Беше вечер и всичко наоколо сякаш вече беше заспало. Атмосферата ми напомни за краткия период от време, който прекарах на морето. Отново бях избягал от монотонността на ежедневието. Градът оставаше далеч под нас. Каквото и да ни очакваше, нямаше как да стане така, че плановете ни да се развалят. Вечерта беше пред нас.
Но ето, че Франческа внезапно започна да накуцва. Беше си отлепила тока на обувката. Тя беше облечена със стилна вечерна рокля, черна на цвят, също както косата й. Токът не беше от тези малките и фини, които често разсейват мъжете, когато ги видят, а напротив, тежък, обгръщащ цялата подметка на обувката й. За радост токът не се разлепи напълно и тя ни проговори, когато стигнахме мястото.
Отдавна не бях се озовавал там. Мястото наистина е много подходящо за вечери, прекарани в интимна компания на приятели или любими. Сладкарницата се намира в къща с изглед към целия град. Ако имате късмет, когато ходите там, си вземете маса до някой от прозорците й, ще можете да се насладите на мъждукащите светлинки на града, обхващащи широк спектър от цветове – от черно, като в бездна, до яркочервено, синьо, жълто, зелено и всички техни производни. Светлинките се виждат на всеки един от трите етажа на къщата. Ние се намирахме на третия, тъй като беше най-прохладен. Спасението от жегата не можеше да се осигури единствено от климатичната инсталация на сградата. Отворените балконски врати и създалото се въздушно течение допринесоха за това да не мислим за жегата.
Поръчахме. За тях малки бири, а за мен кока-кола. Очаквахме да ни донесат салата за Иван и клуб сандвичи за мен, както и десертите - за двойката голяма шоколадова гофрета, за мен – малка палачинка с горски плодове. Десертът определено е нещото, което завършва вечерта ви там по уникален начин. Толкова много крем, сметана и сладолед за глазура гарантира главобол, ако прекалиш с тях.
Разговорът, който водихме, беше формален. Трудно е, когато само един от трима не знае италиански или испански, а друг от тях - български. Първоначално Иван превеждаше на приятелката си това, което си говорехме, после предаваше разговора си с нея на мен. Това ми позволяваше да се отнеса в мислите си достатъчно далече, но без да губя нишката на разговора, доколкото можех да разпознавам отделните думи в него. Заобикалящата ни обстановка е приятна, често обаче можеш да видиш хора, които (и тук не си измислям) са изгубили ключа за мотора си по пътя от паркинга до масата им. Такива хора се помолват на сервитьорката да им се обади, ако разбере, че ключът им е намерен някъде наблизо. Момичетата на подобни хора изглеждат доволни от това, че са излезли с лъскавата кола на приятеля си, както и с него разбира се. Рядко се забелязваха възрастни двойки, изглеждащи по-различно, чиито ключове и телефони не се носеха на ръка, за да бъдат поставени на масата, а напротив имаха си сигурно място – елегатна чанта, съответстваща на нуждите им.
След като разговорът на Иван и Франческа се премести върху често срещана тема между чужденци – храната, нещо което би трябвало да са обсъдили, имайки предвид тяхното дълго познанство и разменните им гостувания един на друг. Намесих се и се задоволихме с финализирането на темата: разбираемо е кухнята на един народ да се струва различна и неестествена на друг. Няма как ние, българите, да сме влюбени в тестените ястия на италианците – спагети, паста, пица, или пък те в нашите - чушки с ориз. Това се случва рядко с отделни храни, но с цялата кухня - трудно. Сякаш ще промениш душевността си, ако заобичаш чуждестранни ястия. Наскоро ми се случи да опитам „бриани”, често срещано ястие сред индийците. Първоначално реагирах по-скоро с неприязън към вкуса му. То се поднася горещо и е много люто. Представлява ориз с месо, приготвен с много подправки, както и със сос от кисело мляко, който би трябвало да потушава паренето в устата ти, но странното е, че дори в него се слагат нарязани пресни люти чушки. За да промениш лютивостта на ястието към по-малко люто, можеш да премахнеш парченцата от лютата чушка или в краен случай да се откажеш от преживяването. Не искам да кажа нищо лошо против чуждестранната кухня, напротив, бих си направил меню от ястия, приготвяни от различни националности. „Бриани”-то би присъствало там.
След като разговорът отново се премести върху неразбираема за мен тема, отново се замислих и установих, че не помня кои бяха финалистите от светоеното по футбол, след като бях изгледал почти всички мачове от първенството, което се игра преди по-малко от два месеца. Затова изчаках удобен момент и попитах:
- Абе Иване, кой взе купата на световното? След което Иван ме изгледа странно и отоговори:
- Испания. Ти в кой свят живееш?

No comments:

Post a Comment