Из "Опити" на Монтен

"Аз не споделям общото убеждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат - както обикновено правят някои. Допускам и си представям още хиляди други начини на живот. И противно на общоприетото мнение, по-лесно приемам различието, отколкото сходството между нас. На никого не натрапвам своя нрав и своите възгледи и всекиго разглеждам като такъв, какъвто е, без всякакви съпоставки, измервайки го с неговата собствена мярка."

Из "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром

Новият човек... има следните качества:

- готовност за отказ от всички форми на притежание, за да бъде, да съществува в пълния смисъл на думата;

- чувство на сигурност, чувство за идентичност и увереност в себе си, основани на вярата в това, че съществува, че е, на вътрешната потребност на човека от привързаност, заинтересуваност, любов и единение със света, а не на стремежа да има, да властва над света и по такъв начин да се превърне в роб на своята собственост;

- осъзнаване на факта, че нищо и никой извън нас самите не може да придаде смисъл на нашия живот и че само пълната независимост и отказ от вещоманията могат да станат услвие за плодотворна човеколюбива дейност;

- да се чувстваш на мястото си;

- радост, породена от служене на хората, а не от трупане на печалби и експлоатация;

- любов и преклонение пред живота във всичките му прявления със съзнанието, че животът и всичко, което съпътства разцвета, е свещено, а не вещите, властта и онова, което е тленно;

- стремеж да овладееш, доколкото е по силите ти, своята алчност, да се освободиш от омразата и илюзиите си;

- да живееш без идолопоклонство и илюзии, тъй като всеки достига такъв етап, в който няма нужда от илюзии;

- да развиваш способността си да обичаш, както и способността за критично, реалистично мислене;

- да се освободиш от нарцисизма и да приемеш всички трагични ограничения, вътрешно присъщи на човешкото съществуване;

- да превърнеш собственото си всестранно развитие, както и това на себеподобните, във висша цел на живота;

- да знаеш, че за постигането на тази цел са нужни дисциплинираност и реализъм;

- да знаеш също, че без структура няма развитие, но да разбираш и разликата между структурата като атрибут на живота и "порядъка" като атрибут на неживото, на мъртвото;

- да развиеш въображението си, но не като израз на бягство от непоносимите условия, а като средство за премахване на непоносимите условия;

- да не заблуждаваш другите, но и да не бъдеш заблуждаван от тях, да бъдеш простодушен, но не и наивен;

- да се стремиш да постигнеш пълно самопознание не само по отношение на известните качества на личността, но и на непроявените, тъй като човек долавя смътно и онова, което не знае;

- да усетиш единението си с живота и да се откажеш о стремежа да покоряваш природата, да я подчиняваш, да я експлоатираш, да я изтощаваш и унищожаваш, да се стремиш да опознаеш природата и да живееш в хармония с нея;

- свобода, но не като произвол, а като възможност да останеш верен на себе си; не като възел от алчни страсти, а като деликатно балансирана структура, изправена пред вечната алтернатива да се развие или да се разруши, да живее или да умре;

- да знаеш, че злото и разрушението са неизбежни следствия от неправилното развитие;

- да разбираш, че само малцина им се удава да постигнат съвършенството, и то на онези, които не се стремят непременно да "достигнат целта", знаейки, че подобни амбиции са друга, по-различна форма на алчността и ориентацията към притежание;

- да изпитваш щастие на възтържестувалото жизнелюбие, независимо от това, какво ти готви съдбата в бъдеще. Когато човек живее максимално пълноценно, получава такова удовлетворение, че едва ли му остава място за безпокойство.

Из "Естетика" на Шилер

"Един човек попаднал сред разбойници, които го съблекли гол и го хвърлили на пътя при суров студ.

Един пътник минава покрай него, пострадалият му се оплаква за състоянието си и го моли за помощ: "Аз ти съчувствам, извиква пътникът трогнат, и охотно ще ти дам, каквото имам. Но не искай други услуги, защото видът ти ме разстройва. Там идват хора, дай им тази кесия с пари и те ще ти помогнат." - Намерението ти е добро, казал раненият, но човек трябва да може и да гледа страданието, когато човешкият дълг го изисква. Да бръкнеш в кесията си не е наполовина така ценно, колкото едно малко насилие над изнежените ти сетива."

Каква е била тази постъпка? Нито полезна, нито морална, нито великодушна, нито красива. Тя е била просто разчувствана, добросърдечна от афект.

"Втори пътник се появява, раненият подновява молбата си. На този му се ще да вземе парите, но все пак много би желал да изпълни човешкия си дълг. "Аз ще загубя един гулден, казва той, ако губя време с тебе. Ако ми дадеш от парите си толкова, колкото ще загубя, ще те вдигна на раменете си и ще те подслоня в един манастир, който е само на един час път оттук." - Умно решение, отвръща другият. Но трябва да признаеш, че готовността ти за услуга не ти струва много. Виждам там да идва ездач, той ще ми окаже без пари помощта, която според теб струва само един гулден."

Каква е била тази постъпка? Нито добросърдечна, нито съобразна с дълга, нито великодушна. нито красива. Тя е била просто полезна.

"Третият пътник спира при ранения и го кара да му повтори разказа за нещастието си. След като той е свършил, пътникът остава замислен и се бори със себе си. Трудно ще ми е, казва той накрай, да се разделя от палтото си, което единствено може да запази болното ми тяло, и да ти оставя коня си, тъй като силите ми са изчерпани. Но дългът ми повелява да ти услужа. Затова качи се на коня ми и се завий в палтото ми, ще те заведа там, където могат да ти помогнат.

- Благодаря ти, добри човече, за честното намерение, отвръща другият, но тъй като сам си нуждаещ, не бива да страдаш заради мен. Там виждам да идват двама силни мъже, които ще могат да ми окажат услугата, която на теб ще струва много."

Тази постъпка бе чисто (но не и повече от) морална, защото бе против интереса на сетивата, диктувана от уважение към закона.

"Сега се приближават до ранения двамата мъже и запчват да го разпитват за нещастието му. Едва той си отваря устата и двамата извикват учудени: "Той е! Същият, когото търсим!" Онзи ги познава и се изплашва. Излиза, че те познават в него своя заклет враг и прчинителя на нещастието си и тогова, подир когото са тръгнали за кръвно отмъщение. "Утолете сега омразата си и жаждата за мъст, започва той, смърт, а не помощ мога да очаквам от вас. - Не, отвръща единият от тях, за да видиш кои сме ние и кой си ти, вземи тези дрехи и се покрий. Ние ще те хванем от двете страни и ще те отведем там, където могат да ти помогнат. - Великодушни приятелю, извиква трогнат раненият, ти ме засрамваш, ти обезоръжаваш омразата ми. Ела сега, прегърни ме и направи благодеянието си съвършено чрез сърдечна прошка. - Овладей се, приятелю, отвръща другият студено. Аз ще ти помогна не защото ти прощавам, а защото си в беда. - Тогава вземи обратно дрехите си, виква нещастният, като ги хвърля от себе си. Да стане с мен, каквото ще. Предпочитам жалко да загина, отколкото да дължа спасението си на горд неприятел."

Докато той се изправя и се опитва да тръгне, приближава се пети странник, който носи на гърба си тежък товар. "Толкова пъти бях измамен, мисли раненият, а този не ми изглежда такъв, който би искал да ми помогне. Ще го оставя да отмине." - Щом като пътникът го забелязва, смъква товара си. "Виждам, започва той по свой начин, че си ранен и силите ти те напускат. Следващото село е още далеч и ти ще издъхнеш, преди да стигнеш до него. Качи се на гърба ми, ще побързам и ще те занеса дотам". - Но какво ще стане с товара ти, който трябва да оставиш тук насред пътя? - Не зная и не ме е грижа за това, казва носачът. Но аз зная, че имаш нужда от помощ и че съм длъжен да ти я дам."

Красотата на петата постъпка трябва да се съдържа в онази особеност, която липсва във всички предишни.

И така имаме: 1. И петимата искат да помогнат. 2. Повечето са избрали за тази цел някое целесъобразно средство. 3. Някои са били готови на известна жертва. 4. Други са показали при това голямо себепреодоляване. Един от тях е постъпил от най-чиста морална подбуда. Но само петият е помогнал без подкана и без да се колебае, при все че е било в негова вреда. Само петият е забравил при това напълно себе си и "е изпълнил дълга си с лекота, като че е действал само по инстинкт".

Щастие

Можеш ли да си представиш какво е да си малък и до теб да има човек, който е нормален? Да мине време, ти да попораснеш, а човека до теб да започне буквално да се разваля. Първо се появява бастун, поради отказващ служба на волята крак. След това почивките на вилата с родителите ти започват да стават все по на рядко, докато не изчезнат съвсем. Е да, може би остават откраднатите на пук на всичко уикенди, прекарани там само че в компанията само на единия родител.

Знаеш ли какво е да си пораснал, а човека до тебе да се придвижва с инвалидна количка и все по-рядко да може да използва собствените си крака? Но ти си млад и имаш своите си занимания. Отиваш далече, работиш всяко лято на морето три години подред, имаш своите мечти, гладен си да погълнеш света. След този период в живота ти започваш да поразбираш някои неща, безгрижните гимназиални дни свършват, преживял си това-онова, започваш работа и търсиш щастието си. Но уви. Щастието минава през мечтите на човека, който вече трудно движи и ръцете си. Той слабее.

И така решаваш. Ставаш студент. Да, заради собственото си щастие, но не на първо място. Опознаваш куп нови хора. Странни хора. Хора, които не си избирал за приятели, но с които ставаш приятел. А в това време? Човека до теб рядко стои в изправено положение. Отдавна не чете, да не говорим за постоянното му объркване покрай чутото от телевизора. Да, има жена, която се грижи за този човек, но той не я харесва. И тя не го харесва също – страх я е. Погнусява се от промяната, която вижда през годините и бяга. Страх я е. Човека до теб е почти изгубен. Рядко е в съзнание, а дори и да е, мисълта му е изключително неясна. Отслабва съвсем. Има постоянни силни болки. Броя на лекарствата, които поглъща става огромен. Ръцете му вече са останали завинаги свити в юмруци, които повече няма да се разтворят. Движи единствено главата и дясната си ръка, но само от лакатя. Отдавна е забравил, че му е омръзнало да чака.

Повечето пъти човека до тебе е излизал от вкъщи в приятната компания на близките си, но в инвалидна количка. В последно време излиза по-рядко и за сметка на това в неприятната компания на лекарите от линейката. Когато говориш с този човек, той не те помни така, както не помни и своето минало. А когато минeш покрай стаята му и надникнеш, единствено виждаш как гледа с празен поглед в точка срещу него. Точка, върху която погледа му се е спирал безброй пъти.

Може би си вече голям, и какво от това? Какво от това, когато си живял толкова време с човек, който живее на обратно? Който се рони и разпада като скала, която вятърът разрушава. А ти го обичаш. И се чудиш  каква е радостта му? Каква е твоята радост? Странен си и не те разбират. И какво от това? Звъни ти телефона и приятели те канят да излезете, за да се забавлявате на поредното празненство, а ти отказваш дори не любезно.

Но последно, представи си как все пак настигаш щастието си, виждаш го пред себе си, но вече си забравил какво представлява то. А то милото, прекрасното и нетърпеливо щастие не обича да чака. А и какво да чака? То е щастие, което лети и носи радост на тези, които са го настигнали и са се научили да летят заедно с него. Хубавото в цялата тази история е, че знаеш за неговото съществуване и това в някакъв смисъл, ако не друго, то поне те кара да се усмихваш от време на време. Всъщност, май е по-добре да не знаеш и да не си представяш такива работи. Извини ме и забрави.

Бонус думи:

„За някои щастието е толкова необичайно усещане, че щом го почувстват, завладява ги тревога и се питат какво е това състояние; нищо подобно не е имало в миналото, за пръв път им се случва да излязат от сигурността на безнадеждното. Ненадейна светлина ги кара целите да треперят, сякаш от пръстите им висят слънца и осветяват наронени райове. Защо това щастие, от което са чакали освобождение, приема такъв облик? Какво да се прави? Може би не им принадлежи, може би по погрешка се е стоварило отгоре им. Стъписани и в същото време омаяни, те се опитват да го вградят в естеството си, да го обладаят – ако може завинаги. Дотолкова не са подготвени, че за да му се нсладят, трябва да го прибавят към старите си страхове.”

Емил-Мишел Чоран, из „Изкушението да съществуваш”

За къпането

Какво? Отиваш да си вземеш душ? И после къде ще го оставиш или как аз ще го ползвам след това? Ама как го правиш точно, иска ми се да ми покажеш. Може би, както взимаш трамвая? Добре, де що не кажеш просто, че отиваш да се изкъпеш? Да, онази поредица от действия, която включва завъртането на кранчетата, поливането с вода и миенето със сапун и шампоан. Хубаво би било, ако имаш душ кабина, но сигурно пак би казал същата глупост. Ами ако имаш вана? Да, отново би казал същото, заменяйки душ с вана. Като цяло съм съгласен - и аз намирам къпането под домашното водопадче за странно, но все пак гледам да внимавам какво говоря, защото е от значение. Издава много за този, който говори.

Сън

Леле, само да знаеш какво ми се случи вчера. Имах сън, в който бях на някакво събиране някъде в южния парк и там, с едни приятели, летяхме с хвърчила. Най-обикновени хвърчила, но големи колкото като си разпперим ръцете да им стигаме краищата.

Понеже трябваше да се върна до вкъщи и после пак да отида в парка реших да го направя с хвърчилото. Слава богу имаше попътен вятър и стигнах до пред-вкъщи и там те засякох! Точно там, където една вечер ме беше оставил. Ти тъкмо се прибираше (явно живееш някъде до нас). Предложих ти да се върнем заедно в парка. Нямаше нужда да го обмисляш дълго и прие предложението ми. Само трябваше да минеш през вкъщи, за да се видиш с приятелката си и да вземеш приспособленията, нужни ти за направата на твое хвърчило. Помислих си, че приятелката ти може да промени плановете ни, но всичко мина добре, защото на излизане от вкъщи, което направих през покрива на сградата, направо с хвърчилото (скочих и полетях отново), те видях с някакъв приятел вече да отиваш към парка. Полетях и не след дълго кацнах близо до вас. Повървяхме малко докато стигнем до мястото, където излитаха и кацаха другите. Не след дълго се появиха и те, направихме ви хвърчилата и полетяхме всички заедно във въздуха! Беше невероятно! Дори сега пак настръхвам като си спомня. Бяхме там, бяхме истински!

Когато мълча

Когато мълча, аз слушам. По този начин виждам и чувам света пред мен. Наслаждавам му се без да му преча. По този начин виждам и чувам растенията, животните и другите хора в него. Разбирам техните съкровени стремежи  и желания – пазени малки съкровища, които следва да бъдат споделени.

Когато мълча аз бягам от шума, който превръща света в разстроен инструмент на вечността. Скривам се далече, на сигурно място и чакам отново да зазвучи световната хармонична мелодия. Когато мълча, се крия от крясъците на другите, затворени в себе си, неспособни да видят света сами. Те крещят по другите, без да ги съзнават и без да разбират себе си дори.

Когато мълча аз просто спокойно мълча и не слушам, а се рея разтворен в развълнуваното петолиние на времето. В такива моменти най-често на рамото ми каца някоя муза. Усмихва ми се, постоява известно време и отлита доволна и развеселена от срещата ни. А после... отново шум, който не понасям да слушам.

Хайдегернас

Хайдегер:

Думи прелитащи в главите ни,

от никого не изписани,

правят нас човеците

случайно написани.

В бездната,

 която от всичко ни разделя,

следваме тяхната повеля,

безпътни и сами - като сфинксове без глави.

Левинас:

Обръщайки се бавно към теб мълчание,

моята сянка намира твоята сянка,

далечен спомен от живото ти сияние

и на раздялата несправедливата примамка.

dia-logos като склещване на света между две различни гледни точки, като включване на разума в света. По-скоро, струва ми се, поезията е монологична и стояща пред света, бленуваща по негова възможност или описваща красотата му. В нея също има разбиращ разум, но истината би се родила единствено при сравняването на две гледни точки над едно и също нещо.

Мечтите на другите

Имало едно време един човек, който от всичко на света най-много обичал да мечтае. Той мечтаел от малък за много неща но с възрастта решил да мечтае само една единствена мечта и тя се изразявала в това да си има дом, семейство и деца. 

Играел и мечтаел, учил и мечтаел, работел и мечтаел. Той знаел, че с парите, които изкара ще си купи жилище и ще заживее с жена си и децата си в него. Постепенно започнал най-вече да работи, без да обръща внимание на друго като само от време на време се сещал за мечтата си. Така се изнизали годините и той най-накрая събрал парите за жилището, което искал да купи. Той си избрал най-прекрасното жилище, в най-хубавия квартал на най-хубавия град. Обзавел го и се нанесъл да живее в него. 

Първата вечер, преди да си легне и да заспи той седял на леглото, гледайки с одобрение около себе си. Нещо обаче не било както трябва и той се замислил дълбоко, замислил се какво го е накарало да работи през всичките тези години и да стигне до тук. Не могъл да си спомни. Единственото, което успял да разбере било чувството на самотата.

"Носът" от Волтер

     "Един ден Азора се завърна от разходка пламнала от гняв, като изразяваше възмущението си с шумни възклицания.
     - Какво е станало, скъпа съпруго? - запита я Задиг. - Кой е могъл да ви вбеси така?
     - Уви - отговори тя, - и вие бихте се възмутили като мен, ако бяхте видели това, на което току-що бях свидетелка. Отидох да утеша младата вдовица Косру, която преди два дни беше издигнала гробница на своя съпруг, близо до потока, който уросява ливадата. В скръбта си тя обещала на боговете да стои до гроба, докато водата на потока тече край него.
     - Е, какво - рече Задиг, - ето една достойна жена, която наистина е обичала съпруга си.
     - О - отвърна Азора, - ако знаехте какво вършеше тя, когато я посетих!
     - Какво вършеше прексрасна моя Азора?
     - Отбиваше потока!"                                                                                                                

(В целия разказ не е точно това поуката, но тaзи част ми изглежда сякаш добре отразява българската действителност.)

Към жените

Ама дайте да се разберем! Ако има някаква тайна книга, предназначена за всички жени, хубаво е да я покажете и на мъжете. Иначе е безсмислено. Наистина. Трудно е да се отгатват скритите ви помисли, а и с опита те стават не чак толкова скрити, дори банално прозаични.

За да не звуча голословно ще ви дам пример, жени. Стига с тези врачки, скъсани панталони, ръкавички без пръсти, счупени нокътчета, зъболекари, дупки изгорени от цигара и още куп други деца на бурната ви фантазия, проявена на първите ни срещи. Мисля, че звучи доста познато на повечето от вас. Няма и как да не е така, защото е крайно изтъркано и безинтересно. Тук мога да прибавя и невероятното чувство за хумор, което в началото имате и което след един два месеца не може да се открие никъде повече. Всяка логика би показала, че сте се престрували. Признавам мило е, но с преструвки доникъде няма да стигнете. Слаб пол сте (в което не вярвам), но моля ви престанете. Дръжте се естествено – без много гримове, бъдете себе си.

А и с разиграването на един, секса с трима, превъзпитаването на приятелките ви и на нас; крайно време е да порастнете и да разберете, че е твърде глупаво от ваша страна. Така никога няма да спечелите някой, който с нищо не би ви показал дали е повече от вас, но всякога би ви показал, че сте всичко за него. За подаръците съм съгласен. Но жеста си остава жест, и от правилният човек, мисля, си заслужава винаги. Поне аз бих се радвал на всичко, което тя прави за мен. Без да разгръщам чудовищните възможности на моята критика, целяща винаги аз да съм прав и отгоре. Което ми напомня за затапването (тук се смея с глас). Е смешно е! Аз ще съм тази, която ще ти затвори телефона, аз ще съм тази, която ще си тръгне първа от срещата ни. Абе изцяло доминиращ водач-победител срещу някаква мижитурка, дето не е ясно защо в такъв случай й  обръщам внимание. На прозорливите отговорите тук са ясни, надявам се.

За неспирното очакване и трепет от мисълта, че ще дойде идеалният и така ще ви разтърси та света да ви се завърти, че ще бъде просто такъв мъж – толкова на място, и силен, и възпитан, и мил, и красив; та той ще ви накара да сте негова завинаги и да забравите всички предишни. Еми, по-скоро едва ли, Честно. Също и за първата крачка и за романтиката, която разбирате в смисъла на ти гониш, аз бягам. Има търпеливи мъже с големи сърца. Те може би ще се занимават с вас и една година, но ако си мислите, че ще ви чакат вечно се лъжете. Те в такъв случай не биха били гореописаните мачовци, ами побъркани идиоти, които биха живяли до края на живота си с майките си.

Друго, за което мога да се сетя в момента, е равнопоставеността, която въвеждате – каквото ти правиш и говориш, това ще правя и говоря аз. Е защо? Забрави ли коя си, какви са целите ти? Наскоро се запознах с едно малко момиче – единадесети клас. Е да, тя си нарани ръката, показваше ми, сподели за доскорошното си учене по география (в което мога да си представя, наскоро отминалия световен празник на влажните зони) и някак по-естествено звучи в нейните уста това за наранената ръка, счупеното нокътче и всичко останало. Обаче за една жена, надраснала двадесет и четири-пет годишна възраст... е някак не върви.

Ден 9595 от престоя ми на планетата Земя

Докато се разхождах в парка, изядох плод, наречен от земляните портокал. Вкусът му беше изключително приятен, много сладък. Чак ми се прииска да го споделя с някой друг. Друг обаче нямаше.

Разказ в разказ

Чу я нали? Еди кой си не бил в кондекция. Нормално е да каже подобно нещо като се има предвид как изглежда. Чудя се само дали ще се надпреварва с приятелката си за него или ще й отстъпи привилегията. Ти обаче няма как да следиш интригата, защото си седнал с гръб към тях. Няма и нужда да ти описвам как изглеждат те двете, нали? Кондекция – говори достатъчно красноречиво за външността на „дамата”. Имаше един разказ на Капоти, в който той срещна бивша проститутка, която се беше издигнала в йерархията и сега имаше собствен стриптийз бар. И тя притежаваше същия маниер да си измисля собствени думи, които заместваха правилните.