"Един ден Азора се завърна от разходка пламнала от гняв, като изразяваше възмущението си с шумни възклицания.
- Какво е станало, скъпа съпруго? - запита я Задиг. - Кой е могъл да ви вбеси така?
- Уви - отговори тя, - и вие бихте се възмутили като мен, ако бяхте видели това, на което току-що бях свидетелка. Отидох да утеша младата вдовица Косру, която преди два дни беше издигнала гробница на своя съпруг, близо до потока, който уросява ливадата. В скръбта си тя обещала на боговете да стои до гроба, докато водата на потока тече край него.
- Е, какво - рече Задиг, - ето една достойна жена, която наистина е обичала съпруга си.
- О - отвърна Азора, - ако знаехте какво вършеше тя, когато я посетих!
- Какво вършеше прексрасна моя Азора?
- Отбиваше потока!"
(В целия разказ не е точно това поуката, но тaзи част ми изглежда сякаш добре отразява българската действителност.)
No comments:
Post a Comment