Разказ в разказ

Чу я нали? Еди кой си не бил в кондекция. Нормално е да каже подобно нещо като се има предвид как изглежда. Чудя се само дали ще се надпреварва с приятелката си за него или ще й отстъпи привилегията. Ти обаче няма как да следиш интригата, защото си седнал с гръб към тях. Няма и нужда да ти описвам как изглеждат те двете, нали? Кондекция – говори достатъчно красноречиво за външността на „дамата”. Имаше един разказ на Капоти, в който той срещна бивша проститутка, която се беше издигнала в йерархията и сега имаше собствен стриптийз бар. И тя притежаваше същия маниер да си измисля собствени думи, които заместваха правилните.

Дни на мълчание

Ето къде се провали всичко. Провали се в началото, когато ме извика да дойда и да седна до теб под дървото, чиито надвесени клони ни отделяха от цяла една реалност, за да ни дадат наша собствена. Тогава още не знаех какво ме очаква, но бях готов за всичко ново, неоткрито и нетърсено. „Защо не дойдеш да седнеш до мен?”, каза ти. И аз дойдох. И тръгнах да сядам до теб от едната ти страна, за да мога да бъда с лице срещу теб и в удобния момент да пренеса основната точка на моята центричност в полето на твоята центричност. Тогава за първи път разбрах, че съм центричен. „Не, от другата страна”, каза ти. И без да се замислям изоставих всичките си моментни планове, за да видя какво имаш предвид. Седнах до теб, бяхме рамо до рамо. Но някакси изостанах.

Колкото и да тичах след теб в последствие, така и не можах да те настигна и да те срещна. Да те погледна в очите и да ти кажа... Мина време и ти отрече всичко това, прие го за неслучило се, достойно единствено за рамките на моята фантазия. Ами приятелството? Дни на мълчание.

Претенции

Да ви разкажа накратко как се спасих от преждевременно заспиване. Както всеки разказ би следвало и този да бъде интересен и увлекателен. Като... ами като детстката игра например. Разказите печелят почитатели именно с увлекателността си, защото успяват да разкажат някаква история без излишно да навлизат в ненужни подробности. Това да разказваш, без да си измисляш, е дарба. Обратното – да си измисляш без да разказваш, определям, за най-тъжното нещо на света. Да не споделиш с други това, което те е цапардосало по празната тиква, която с гордост наричаш глава, си е чиста проба егоизъм. Бе вкарай нещичко в аквариума и ти. Не, че е скучно и без твоят велик принос в изкуството, но някакси по-човешко става, разбирай по-приятно. Последвай моят пример, който все още следва първоначалното си намерение. Та, когато усетих, че ми се доспива отидох в кухнята и си сипах чаша горещо кафе. Това е. Не смятам, че е трудно да го направиш и ти.

Тя

Колко счупени огледала на коли остави след себе си? Колко ярост  остави в снега? Колко поеми написа, защото не ти обърна внимание тя? Колко известен стана, защото... Зима е, и всичко е чисто и спокойно. Мислите ти бавно прехвърчат, както снежинките падат по земята. Сам си и записваш единственото останало след теб. Някой ден срам? А тя си живее живота, без да я е грижа за теб. Бавно ходиш срещу живи улици, пълни с коли. Един ден успокояваш пияни, а на следващия ден пияният си ти. Виждаш как те задминават и им се радваш, както следва. Едно, единствено нещо имаш, и това си ти самият. Това нещо, което имаш за последен път. Сбогом прераждания, сбогом пътуване. Всичко, което някога си желал се оказва преходно и незначително. Имаш единствено себе си, имаш енергията в себе си... имаш... моментен Аз.

Моментно откровение

Финото проскърцване на леко закрепената ми „хлопаща дъска” ме кара да напиша това. И до там. О, селянко искам да наторя нивата ти. Постмодерни проблясъци, отразени в модерната ми личност. Грейката ми сигурно е в гардероба. Ще те настигна. Глюкоза, мимоза и парадонтоза като нежен снежец, сипещ се върху мръсен прашец са. Връщам супата обратно. Ето това е, ето това е! Яжте супа, за да не ви се цупя. Край на цитата и агонията за дебата. Не смятам отлагането във времето за хубаво нещо, напротив – младостта е действие. Синтез, пораждащ анализа от позицията на старостта. Думи, думи и пак думи. Защо сте ни? Защо сме ви?

Пет минути, прекарани в писане

Добре, изчаках да стане и двадесет, за да ми бъде по-лесно да засека минутите. Нямам представа откъде да започна и какво да ви напиша. Идеята ми хрумна като експеримент, без никаква цел обаче. Мога да започна с това, какво сънувах например. Сънувах някаква жена, която ми обясняваше, че живота ми бил минал вече, защото съм станал на тридесет години, а не съм постигнал нищо. Малко се уплаших, тъй като все още не съм на тридесет, а пък ако бях на толкова положението, в което се намирам нямаше да ми се нрави много много. Доколкото си спомням й обясних да не се притеснява и да ме остави да се оправям както мога.

Дотук две минути. Усмихвам се. Пиша на обичайното място, когато реша да правя това. Обичам да го правя и гледам да съм максимално честен в излагането на историите си. Три минути. Сега осъзнавам, че пет минути са малко време за писане на текст. Ще бъдат достатъчни все пак. Не разбирам – четири минути. По-скоро гледам оставащото време отколкото да мисля какво още да ви разкажа. Определено съм притиснат от времето! Всички сме. Мисля да завърша така, защото и без това времето за писане свърши. Хубаво, че нашето все още не е.

Изпитът

Спомням си добре първия ми изпит в университета. Предмета, по който ни изпитваха беше въвеждащ и се водеше от двама преподаватели. Единият беше изключително ведър и приятен човек, докато другият, строг и сух. Бях си научил много добре темата, по която щях да говоря. По принцип се падаха две теми, но понеже имах участие през годината, щях да говоря само по едната.

Пръв пристигна строгия преподавател и обяви, че неговия колега ще се появи след около два часа, затова който иска да го изчака да си ходи. Останалите да влизат при него. Осмелихме се най-подготвените, защото когато си сигурен в себе си няма от какво да се страхуваш и какво да отлагаш. Бяхме около седем човека, но имаше няколко от нас с по-слаба подготовка. Преподавателя раздаде вторите въпроси, за тези които нямаха участие през годината. Тъй като ми беше първия изпит в университета, както и първата година, беше ми изключително интересно да наблюдавам какви хора, с колко знания, какви оценки ще получат.

Излезе първия  – брилятно представяне, втория също, третия с малко запъване отново имаше отлична оценка. Преподавателя ни похвали и ни подкани да продължим серията от добри представяния. Зачудих се дали да мина и аз, но вече бях решил да остана последен, за да се насладя на театъра. Така, пред мен минаха няколко изненадващо неподготвени колеги, които развалиха успешната серия от отлични оценки. Жалко. Най-странното беше накрая, когато преподавателя започна да нервничи и да претупва изпитването. По такъв начин един нищо не знещ колега, който трябваше да говори и по двата въпроса изкара петица.

Дойде и моят ред. Най-накрая! Доволен съм защото успях да изгледам действието до момента и имах възможността да изиграя решителната роля, след което да дръпна завесите зад себе си. Така и стана, но не толкова добре, колкото очаквах. Помолих преподавателя да ми позволи да започна от въпроса, по който не трябваше да говоря, за да представя въпроса си в исторически план. Бях премислил това отдавна, все пак имах достатъчно време. Той обаче отказа. Добре казах си аз, направо от втория и без никаква естетика. Скочих в същността на нещата, изговорих каквото имах да говоря и млъкнах. Той сподели, че използвам едно понятие в неправилен смисъл. Например вместо след съм казвал отвъд. Не смятам, че има кой знае каква разлика, а и съм го срещал да се употребява и по двата начина. Би следвало от представянето на цялостната картина на въпроса, да се разбира какво имам предвид, ако ще и на мястото на понятието да бях употребил Х. Изпитващият определено искаше да си ходи и ми каза да си дам книжката. Мислех, че спора е бил дребно уточнение и усещах, че съм се справил отлично.

Да не говорим и затова, че темата ми беше от най-сложните в конспекта, докато темите на колегите ми бяха от най-първите, значи най-лесните. Имаше четирима с една и съща тема. Т.е. още втория, след като е изслушал предшественика си вече е знаел какво да говори. По моята тема никой не беше говорил. Две години по-късно за съжаление разбрах грозната истина – последните теми от конспекта се считат за неразбираеми от студентите в дадения курс и би следвало да не се избират, защото се разглеждат в по-горния курс. Трябва да спомена и факта, изразен в разликата на това да минеш измежду първите и измежду последните. Първите винаги биват поощрявани заради смелостта им.

Взимам си книжката и излизам. Един колега ме пита как е минало и аз му отвръщам, че е минало отлично. В този момент ми хрумва да си погледна бележката в книжката. Първата ми бележка в университета, представяте ли си? Поглеждам и виждам оценката много добър. Стоя като гръмнат. Нима е възможно? Ужас. Студени вълни. Ярост. Чувствах се недооценен. Както и да е. Разбрах за съществуващите правила в университета и се опитвах да ги следвам, с цел по-лесното ми минаване по изпити. В повечето случай наистина помагаше, защптп дори да не бях добре подготвен, получавах отлични оценки.

Какво излезе? Не съм се справил отлично с изпита. Е добре, но ако се вземе предвид настоящия момент, събрания опит и спомена от цялата случка, мога да запитам дали оценката ми все пак не е отлична.