Ето къде се провали всичко. Провали се в началото, когато ме извика да дойда и да седна до теб под дървото, чиито надвесени клони ни отделяха от цяла една реалност, за да ни дадат наша собствена. Тогава още не знаех какво ме очаква, но бях готов за всичко ново, неоткрито и нетърсено. „Защо не дойдеш да седнеш до мен?”, каза ти. И аз дойдох. И тръгнах да сядам до теб от едната ти страна, за да мога да бъда с лице срещу теб и в удобния момент да пренеса основната точка на моята центричност в полето на твоята центричност. Тогава за първи път разбрах, че съм центричен. „Не, от другата страна”, каза ти. И без да се замислям изоставих всичките си моментни планове, за да видя какво имаш предвид. Седнах до теб, бяхме рамо до рамо. Но някакси изостанах.
Колкото и да тичах след теб в последствие, така и не можах да те настигна и да те срещна. Да те погледна в очите и да ти кажа... Мина време и ти отрече всичко това, прие го за неслучило се, достойно единствено за рамките на моята фантазия. Ами приятелството? Дни на мълчание.
No comments:
Post a Comment