Купи ни мечта!

Годината е 2039-та. На летището, което преди време беше извън града, но сега не е, се тълпяха хора от всички краища на света. Вървяха забързани, добре облечени, с безизразни лица. Някои носеха малко багаж, а други само някое куфарче. Излизаха от сградата на летището и бързо се ориентираха да си намерят превозно средство. 

Незабелязано между непрекъснато пресичащите в различни посоки пътя си, пришълци от чужди страни, стояха малки дечица. Те бяха лошо облечени въпреки студеното време. Носеха къси панталонки, повечето бяха със скъсани обувки, а връхната им дреха не беше повече от някое захабено пуловерче. Стояха навън, защото не ги пускаха в модерната сграда на летището. Единственото, което повтяряха дечицата беше: "купете ни мечта".

Малкото хора, които ги забелязваха не разбираха смисъла на този израз. Как така да им купим мечта? Откъде да я намерим? Кой мечтаее в днешно време? Аз никога не съм имал мечти! А този израз дължеше създаването си на необразоваността на дечицата. Те бяха бедни и не можеха да си позволят да ходят на училище и поради тази причина това, което искаха да кажат добиваше звуковата си форма на: "купете ни мечта, купете ни една мечта".

Всъщност дечицата имаха предвид: "купете си от нас мечта". Всяко дете имаше по няколко листчета в джобчетата на късите си панталонки с написани мечти на тях. Те искаха да продадат мечта на някой от бързо минаващите пред очичките им минувач. С парите от продадената мечта, едно детенце събираше достатъчно, за да отиде в училище. Дечицата пред летището не виждаха никога повече такива деца, успяли да продадат листче с написана на него мечта.

Най-страшно оставаше впечатлението на минувачите, които си мислеха, че на дечицата им трябват мечти, за да живеят, а всъщност самите те, притежателите на безизразни лица, отдавна забравилите да се усмихват, да се радват и да радват другите хора, имаха нужда от мечти.

Богатство, еготизъм, нарцисизъм, слава и наивност

Къде ми е успехът? Щях да изкарвам много пари - не изкарвам. Щях да успея в спорта - не успях. Щях да имам бърза кола със силна музика - нямам. Щях да съм много силен, не съм. Щях да стана известен, а то у нас по-добре да не си известен, че сме малко и се знаем колко можем. Щях да имам много и верни приятели. Ми, те всичките си гоянт собтствените цели. Щях да съм творец – да напиша книги, да композирам музика или поне да свиря на най-малко два инструмента или да рисувам и да пиша поеми (абе природен талант). Познай какво?

Да имаш приятелка било успех. А да имаш съпруга успех ли е? Или е по-голям успех да имаш жена и дете? Не, жена и две деца. Или две жени и четири деца, не едновременно разбира се. Уважавайте поне родителите си, които макар и през тяхната си гледна точка, мислят за вас!

Богатство, еготизъм, нарцисизъм, слава, наивност. Като цяло комплекси, пък все прости. Какво според вас човек може да постигне и да задържи поне докато е сравнително млад? Мисля, това би било единствения му успех, но и той започва да изглежда съмнителен с изминаването на годините.

П.П. Е хубаво де, той Фройд ни представя подсъзнателното и мистерията на сънищата, но той разбира ли я? А какво в случай, че ние успяваме да ги разбираме напълно?

Още един опит

Видях го и спрях. Наведох се и го докоснах с пръст. В миг, то стана на прах. Взех каквото можах в ръката си и се изправих. Разтривайки ги прашинките ставаха още по-финни и падаха през пръстите ми. Стрих останалото в шепата си докато не остана съвсем нищичко. Изтупах ръцете си и продължих по горската пътека все така умислен.

На баба

Тихо, нежно, вечерта
малко облаче съзря.
Неусетно заваля.

Тръгна малкото облаче да си ходи
и повече никой, никога не видя.
Но остави сигурна следа в една чиста синева.

Дълбоко в моята душа, аз знам, ще помня
как в скута си като малък ме люля,
как приятел ми беше и как тихичко мълчеше.

На какво ме научи, колко ме разбра
винаги ще помня, и на тази връзка ще държа.
Защото облачето, което към вкъщи сега летеше
моята мила баба беше.

На баба Савина с много, много обич!

Сянката

 "Усещането за безсмислие
 може да порази всеки човек
 на завоя на някоя улица".
Албер Камю

Прибирах се късно вечерта към вкъщи. Когато завивах вдясно по последната пресечка изведнъж моята сянка скочи с няколко бързи крачки от отсрещната стена на улицата и ме сграбчи за гърлото. Започна да ме души със всички сили. Винаги съм усещал присъствието й около мен, но никога толкова ясно. Моята сянка - чакащият ме край. Неотиващото си нищо, зовящото нищо.

Отначало се стреснах. Опитах се да се отскубна, но не можах - беше ме хванала здраво. Затова с последни сили, хвърляйки слюнки по безформеното й лице, процедих през зъби:

- Сянко проклета пусни ме. Не разбираш ли, че изчезна ли аз, изчезваш и ти?

Сянката спря да ми извива врата, но продължаваше да ме държи здраво. Все пак леко отпусна своя хват. Постоя така няколко мига и почти изцяло отпусна ръцете си, след което ме остави да се прибера вкъщи. Но от тази наша среща насам никога не свали ръцете си от гърлото ми.

"Великите творби се раждат често

 на завоя на някоя улица 

или на прага на някой ресторант".

Албер Камю

Из "Опити" на Монтен

"Аз не споделям общото убеждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат - както обикновено правят някои. Допускам и си представям още хиляди други начини на живот. И противно на общоприетото мнение, по-лесно приемам различието, отколкото сходството между нас. На никого не натрапвам своя нрав и своите възгледи и всекиго разглеждам като такъв, какъвто е, без всякакви съпоставки, измервайки го с неговата собствена мярка."

Из "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром

Новият човек... има следните качества:

- готовност за отказ от всички форми на притежание, за да бъде, да съществува в пълния смисъл на думата;

- чувство на сигурност, чувство за идентичност и увереност в себе си, основани на вярата в това, че съществува, че е, на вътрешната потребност на човека от привързаност, заинтересуваност, любов и единение със света, а не на стремежа да има, да властва над света и по такъв начин да се превърне в роб на своята собственост;

- осъзнаване на факта, че нищо и никой извън нас самите не може да придаде смисъл на нашия живот и че само пълната независимост и отказ от вещоманията могат да станат услвие за плодотворна човеколюбива дейност;

- да се чувстваш на мястото си;

- радост, породена от служене на хората, а не от трупане на печалби и експлоатация;

- любов и преклонение пред живота във всичките му прявления със съзнанието, че животът и всичко, което съпътства разцвета, е свещено, а не вещите, властта и онова, което е тленно;

- стремеж да овладееш, доколкото е по силите ти, своята алчност, да се освободиш от омразата и илюзиите си;

- да живееш без идолопоклонство и илюзии, тъй като всеки достига такъв етап, в който няма нужда от илюзии;

- да развиваш способността си да обичаш, както и способността за критично, реалистично мислене;

- да се освободиш от нарцисизма и да приемеш всички трагични ограничения, вътрешно присъщи на човешкото съществуване;

- да превърнеш собственото си всестранно развитие, както и това на себеподобните, във висша цел на живота;

- да знаеш, че за постигането на тази цел са нужни дисциплинираност и реализъм;

- да знаеш също, че без структура няма развитие, но да разбираш и разликата между структурата като атрибут на живота и "порядъка" като атрибут на неживото, на мъртвото;

- да развиеш въображението си, но не като израз на бягство от непоносимите условия, а като средство за премахване на непоносимите условия;

- да не заблуждаваш другите, но и да не бъдеш заблуждаван от тях, да бъдеш простодушен, но не и наивен;

- да се стремиш да постигнеш пълно самопознание не само по отношение на известните качества на личността, но и на непроявените, тъй като човек долавя смътно и онова, което не знае;

- да усетиш единението си с живота и да се откажеш о стремежа да покоряваш природата, да я подчиняваш, да я експлоатираш, да я изтощаваш и унищожаваш, да се стремиш да опознаеш природата и да живееш в хармония с нея;

- свобода, но не като произвол, а като възможност да останеш верен на себе си; не като възел от алчни страсти, а като деликатно балансирана структура, изправена пред вечната алтернатива да се развие или да се разруши, да живее или да умре;

- да знаеш, че злото и разрушението са неизбежни следствия от неправилното развитие;

- да разбираш, че само малцина им се удава да постигнат съвършенството, и то на онези, които не се стремят непременно да "достигнат целта", знаейки, че подобни амбиции са друга, по-различна форма на алчността и ориентацията към притежание;

- да изпитваш щастие на възтържестувалото жизнелюбие, независимо от това, какво ти готви съдбата в бъдеще. Когато човек живее максимално пълноценно, получава такова удовлетворение, че едва ли му остава място за безпокойство.