Сянката

 "Усещането за безсмислие
 може да порази всеки човек
 на завоя на някоя улица".
Албер Камю

Прибирах се късно вечерта към вкъщи. Когато завивах вдясно по последната пресечка изведнъж моята сянка скочи с няколко бързи крачки от отсрещната стена на улицата и ме сграбчи за гърлото. Започна да ме души със всички сили. Винаги съм усещал присъствието й около мен, но никога толкова ясно. Моята сянка - чакащият ме край. Неотиващото си нищо, зовящото нищо.

Отначало се стреснах. Опитах се да се отскубна, но не можах - беше ме хванала здраво. Затова с последни сили, хвърляйки слюнки по безформеното й лице, процедих през зъби:

- Сянко проклета пусни ме. Не разбираш ли, че изчезна ли аз, изчезваш и ти?

Сянката спря да ми извива врата, но продължаваше да ме държи здраво. Все пак леко отпусна своя хват. Постоя така няколко мига и почти изцяло отпусна ръцете си, след което ме остави да се прибера вкъщи. Но от тази наша среща насам никога не свали ръцете си от гърлото ми.

"Великите творби се раждат често

 на завоя на някоя улица 

или на прага на някой ресторант".

Албер Камю