Годината е 2039-та. На летището, което преди време беше извън града, но сега не е, се тълпяха хора от всички краища на света. Вървяха забързани, добре облечени, с безизразни лица. Някои носеха малко багаж, а други само някое куфарче. Излизаха от сградата на летището и бързо се ориентираха да си намерят превозно средство.
Незабелязано между непрекъснато пресичащите в различни посоки пътя си, пришълци от чужди страни, стояха малки дечица. Те бяха лошо облечени въпреки студеното време. Носеха къси панталонки, повечето бяха със скъсани обувки, а връхната им дреха не беше повече от някое захабено пуловерче. Стояха навън, защото не ги пускаха в модерната сграда на летището. Единственото, което повтяряха дечицата беше: "купете ни мечта".
Малкото хора, които ги забелязваха не разбираха смисъла на този израз. Как така да им купим мечта? Откъде да я намерим? Кой мечтаее в днешно време? Аз никога не съм имал мечти! А този израз дължеше създаването си на необразоваността на дечицата. Те бяха бедни и не можеха да си позволят да ходят на училище и поради тази причина това, което искаха да кажат добиваше звуковата си форма на: "купете ни мечта, купете ни една мечта".
Всъщност дечицата имаха предвид: "купете си от нас мечта". Всяко дете имаше по няколко листчета в джобчетата на късите си панталонки с написани мечти на тях. Те искаха да продадат мечта на някой от бързо минаващите пред очичките им минувач. С парите от продадената мечта, едно детенце събираше достатъчно, за да отиде в училище. Дечицата пред летището не виждаха никога повече такива деца, успяли да продадат листче с написана на него мечта.
Най-страшно оставаше впечатлението на минувачите, които си мислеха, че на дечицата им трябват мечти, за да живеят, а всъщност самите те, притежателите на безизразни лица, отдавна забравилите да се усмихват, да се радват и да радват другите хора, имаха нужда от мечти.
No comments:
Post a Comment