Още един опит

Видях го и спрях. Наведох се и го докоснах с пръст. В миг, то стана на прах. Взех каквото можах в ръката си и се изправих. Разтривайки ги прашинките ставаха още по-финни и падаха през пръстите ми. Стрих останалото в шепата си докато не остана съвсем нищичко. Изтупах ръцете си и продължих по горската пътека все така умислен.

На баба

Тихо, нежно, вечерта
малко облаче съзря.
Неусетно заваля.

Тръгна малкото облаче да си ходи
и повече никой, никога не видя.
Но остави сигурна следа в една чиста синева.

Дълбоко в моята душа, аз знам, ще помня
как в скута си като малък ме люля,
как приятел ми беше и как тихичко мълчеше.

На какво ме научи, колко ме разбра
винаги ще помня, и на тази връзка ще държа.
Защото облачето, което към вкъщи сега летеше
моята мила баба беше.

На баба Савина с много, много обич!

Сянката

 "Усещането за безсмислие
 може да порази всеки човек
 на завоя на някоя улица".
Албер Камю

Прибирах се късно вечерта към вкъщи. Когато завивах вдясно по последната пресечка изведнъж моята сянка скочи с няколко бързи крачки от отсрещната стена на улицата и ме сграбчи за гърлото. Започна да ме души със всички сили. Винаги съм усещал присъствието й около мен, но никога толкова ясно. Моята сянка - чакащият ме край. Неотиващото си нищо, зовящото нищо.

Отначало се стреснах. Опитах се да се отскубна, но не можах - беше ме хванала здраво. Затова с последни сили, хвърляйки слюнки по безформеното й лице, процедих през зъби:

- Сянко проклета пусни ме. Не разбираш ли, че изчезна ли аз, изчезваш и ти?

Сянката спря да ми извива врата, но продължаваше да ме държи здраво. Все пак леко отпусна своя хват. Постоя така няколко мига и почти изцяло отпусна ръцете си, след което ме остави да се прибера вкъщи. Но от тази наша среща насам никога не свали ръцете си от гърлото ми.

"Великите творби се раждат често

 на завоя на някоя улица 

или на прага на някой ресторант".

Албер Камю

Из "Опити" на Монтен

"Аз не споделям общото убеждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат - както обикновено правят някои. Допускам и си представям още хиляди други начини на живот. И противно на общоприетото мнение, по-лесно приемам различието, отколкото сходството между нас. На никого не натрапвам своя нрав и своите възгледи и всекиго разглеждам като такъв, какъвто е, без всякакви съпоставки, измервайки го с неговата собствена мярка."

Из "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром

Новият човек... има следните качества:

- готовност за отказ от всички форми на притежание, за да бъде, да съществува в пълния смисъл на думата;

- чувство на сигурност, чувство за идентичност и увереност в себе си, основани на вярата в това, че съществува, че е, на вътрешната потребност на човека от привързаност, заинтересуваност, любов и единение със света, а не на стремежа да има, да властва над света и по такъв начин да се превърне в роб на своята собственост;

- осъзнаване на факта, че нищо и никой извън нас самите не може да придаде смисъл на нашия живот и че само пълната независимост и отказ от вещоманията могат да станат услвие за плодотворна човеколюбива дейност;

- да се чувстваш на мястото си;

- радост, породена от служене на хората, а не от трупане на печалби и експлоатация;

- любов и преклонение пред живота във всичките му прявления със съзнанието, че животът и всичко, което съпътства разцвета, е свещено, а не вещите, властта и онова, което е тленно;

- стремеж да овладееш, доколкото е по силите ти, своята алчност, да се освободиш от омразата и илюзиите си;

- да живееш без идолопоклонство и илюзии, тъй като всеки достига такъв етап, в който няма нужда от илюзии;

- да развиваш способността си да обичаш, както и способността за критично, реалистично мислене;

- да се освободиш от нарцисизма и да приемеш всички трагични ограничения, вътрешно присъщи на човешкото съществуване;

- да превърнеш собственото си всестранно развитие, както и това на себеподобните, във висша цел на живота;

- да знаеш, че за постигането на тази цел са нужни дисциплинираност и реализъм;

- да знаеш също, че без структура няма развитие, но да разбираш и разликата между структурата като атрибут на живота и "порядъка" като атрибут на неживото, на мъртвото;

- да развиеш въображението си, но не като израз на бягство от непоносимите условия, а като средство за премахване на непоносимите условия;

- да не заблуждаваш другите, но и да не бъдеш заблуждаван от тях, да бъдеш простодушен, но не и наивен;

- да се стремиш да постигнеш пълно самопознание не само по отношение на известните качества на личността, но и на непроявените, тъй като човек долавя смътно и онова, което не знае;

- да усетиш единението си с живота и да се откажеш о стремежа да покоряваш природата, да я подчиняваш, да я експлоатираш, да я изтощаваш и унищожаваш, да се стремиш да опознаеш природата и да живееш в хармония с нея;

- свобода, но не като произвол, а като възможност да останеш верен на себе си; не като възел от алчни страсти, а като деликатно балансирана структура, изправена пред вечната алтернатива да се развие или да се разруши, да живее или да умре;

- да знаеш, че злото и разрушението са неизбежни следствия от неправилното развитие;

- да разбираш, че само малцина им се удава да постигнат съвършенството, и то на онези, които не се стремят непременно да "достигнат целта", знаейки, че подобни амбиции са друга, по-различна форма на алчността и ориентацията към притежание;

- да изпитваш щастие на възтържестувалото жизнелюбие, независимо от това, какво ти готви съдбата в бъдеще. Когато човек живее максимално пълноценно, получава такова удовлетворение, че едва ли му остава място за безпокойство.

Из "Естетика" на Шилер

"Един човек попаднал сред разбойници, които го съблекли гол и го хвърлили на пътя при суров студ.

Един пътник минава покрай него, пострадалият му се оплаква за състоянието си и го моли за помощ: "Аз ти съчувствам, извиква пътникът трогнат, и охотно ще ти дам, каквото имам. Но не искай други услуги, защото видът ти ме разстройва. Там идват хора, дай им тази кесия с пари и те ще ти помогнат." - Намерението ти е добро, казал раненият, но човек трябва да може и да гледа страданието, когато човешкият дълг го изисква. Да бръкнеш в кесията си не е наполовина така ценно, колкото едно малко насилие над изнежените ти сетива."

Каква е била тази постъпка? Нито полезна, нито морална, нито великодушна, нито красива. Тя е била просто разчувствана, добросърдечна от афект.

"Втори пътник се появява, раненият подновява молбата си. На този му се ще да вземе парите, но все пак много би желал да изпълни човешкия си дълг. "Аз ще загубя един гулден, казва той, ако губя време с тебе. Ако ми дадеш от парите си толкова, колкото ще загубя, ще те вдигна на раменете си и ще те подслоня в един манастир, който е само на един час път оттук." - Умно решение, отвръща другият. Но трябва да признаеш, че готовността ти за услуга не ти струва много. Виждам там да идва ездач, той ще ми окаже без пари помощта, която според теб струва само един гулден."

Каква е била тази постъпка? Нито добросърдечна, нито съобразна с дълга, нито великодушна. нито красива. Тя е била просто полезна.

"Третият пътник спира при ранения и го кара да му повтори разказа за нещастието си. След като той е свършил, пътникът остава замислен и се бори със себе си. Трудно ще ми е, казва той накрай, да се разделя от палтото си, което единствено може да запази болното ми тяло, и да ти оставя коня си, тъй като силите ми са изчерпани. Но дългът ми повелява да ти услужа. Затова качи се на коня ми и се завий в палтото ми, ще те заведа там, където могат да ти помогнат.

- Благодаря ти, добри човече, за честното намерение, отвръща другият, но тъй като сам си нуждаещ, не бива да страдаш заради мен. Там виждам да идват двама силни мъже, които ще могат да ми окажат услугата, която на теб ще струва много."

Тази постъпка бе чисто (но не и повече от) морална, защото бе против интереса на сетивата, диктувана от уважение към закона.

"Сега се приближават до ранения двамата мъже и запчват да го разпитват за нещастието му. Едва той си отваря устата и двамата извикват учудени: "Той е! Същият, когото търсим!" Онзи ги познава и се изплашва. Излиза, че те познават в него своя заклет враг и прчинителя на нещастието си и тогова, подир когото са тръгнали за кръвно отмъщение. "Утолете сега омразата си и жаждата за мъст, започва той, смърт, а не помощ мога да очаквам от вас. - Не, отвръща единият от тях, за да видиш кои сме ние и кой си ти, вземи тези дрехи и се покрий. Ние ще те хванем от двете страни и ще те отведем там, където могат да ти помогнат. - Великодушни приятелю, извиква трогнат раненият, ти ме засрамваш, ти обезоръжаваш омразата ми. Ела сега, прегърни ме и направи благодеянието си съвършено чрез сърдечна прошка. - Овладей се, приятелю, отвръща другият студено. Аз ще ти помогна не защото ти прощавам, а защото си в беда. - Тогава вземи обратно дрехите си, виква нещастният, като ги хвърля от себе си. Да стане с мен, каквото ще. Предпочитам жалко да загина, отколкото да дължа спасението си на горд неприятел."

Докато той се изправя и се опитва да тръгне, приближава се пети странник, който носи на гърба си тежък товар. "Толкова пъти бях измамен, мисли раненият, а този не ми изглежда такъв, който би искал да ми помогне. Ще го оставя да отмине." - Щом като пътникът го забелязва, смъква товара си. "Виждам, започва той по свой начин, че си ранен и силите ти те напускат. Следващото село е още далеч и ти ще издъхнеш, преди да стигнеш до него. Качи се на гърба ми, ще побързам и ще те занеса дотам". - Но какво ще стане с товара ти, който трябва да оставиш тук насред пътя? - Не зная и не ме е грижа за това, казва носачът. Но аз зная, че имаш нужда от помощ и че съм длъжен да ти я дам."

Красотата на петата постъпка трябва да се съдържа в онази особеност, която липсва във всички предишни.

И така имаме: 1. И петимата искат да помогнат. 2. Повечето са избрали за тази цел някое целесъобразно средство. 3. Някои са били готови на известна жертва. 4. Други са показали при това голямо себепреодоляване. Един от тях е постъпил от най-чиста морална подбуда. Но само петият е помогнал без подкана и без да се колебае, при все че е било в негова вреда. Само петият е забравил при това напълно себе си и "е изпълнил дълга си с лекота, като че е действал само по инстинкт".

Щастие

Можеш ли да си представиш какво е да си малък и до теб да има човек, който е нормален? Да мине време, ти да попораснеш, а човека до теб да започне буквално да се разваля. Първо се появява бастун, поради отказващ служба на волята крак. След това почивките на вилата с родителите ти започват да стават все по на рядко, докато не изчезнат съвсем. Е да, може би остават откраднатите на пук на всичко уикенди, прекарани там само че в компанията само на единия родител.

Знаеш ли какво е да си пораснал, а човека до тебе да се придвижва с инвалидна количка и все по-рядко да може да използва собствените си крака? Но ти си млад и имаш своите си занимания. Отиваш далече, работиш всяко лято на морето три години подред, имаш своите мечти, гладен си да погълнеш света. След този период в живота ти започваш да поразбираш някои неща, безгрижните гимназиални дни свършват, преживял си това-онова, започваш работа и търсиш щастието си. Но уви. Щастието минава през мечтите на човека, който вече трудно движи и ръцете си. Той слабее.

И така решаваш. Ставаш студент. Да, заради собственото си щастие, но не на първо място. Опознаваш куп нови хора. Странни хора. Хора, които не си избирал за приятели, но с които ставаш приятел. А в това време? Човека до теб рядко стои в изправено положение. Отдавна не чете, да не говорим за постоянното му объркване покрай чутото от телевизора. Да, има жена, която се грижи за този човек, но той не я харесва. И тя не го харесва също – страх я е. Погнусява се от промяната, която вижда през годините и бяга. Страх я е. Човека до теб е почти изгубен. Рядко е в съзнание, а дори и да е, мисълта му е изключително неясна. Отслабва съвсем. Има постоянни силни болки. Броя на лекарствата, които поглъща става огромен. Ръцете му вече са останали завинаги свити в юмруци, които повече няма да се разтворят. Движи единствено главата и дясната си ръка, но само от лакатя. Отдавна е забравил, че му е омръзнало да чака.

Повечето пъти човека до тебе е излизал от вкъщи в приятната компания на близките си, но в инвалидна количка. В последно време излиза по-рядко и за сметка на това в неприятната компания на лекарите от линейката. Когато говориш с този човек, той не те помни така, както не помни и своето минало. А когато минeш покрай стаята му и надникнеш, единствено виждаш как гледа с празен поглед в точка срещу него. Точка, върху която погледа му се е спирал безброй пъти.

Може би си вече голям, и какво от това? Какво от това, когато си живял толкова време с човек, който живее на обратно? Който се рони и разпада като скала, която вятърът разрушава. А ти го обичаш. И се чудиш  каква е радостта му? Каква е твоята радост? Странен си и не те разбират. И какво от това? Звъни ти телефона и приятели те канят да излезете, за да се забавлявате на поредното празненство, а ти отказваш дори не любезно.

Но последно, представи си как все пак настигаш щастието си, виждаш го пред себе си, но вече си забравил какво представлява то. А то милото, прекрасното и нетърпеливо щастие не обича да чака. А и какво да чака? То е щастие, което лети и носи радост на тези, които са го настигнали и са се научили да летят заедно с него. Хубавото в цялата тази история е, че знаеш за неговото съществуване и това в някакъв смисъл, ако не друго, то поне те кара да се усмихваш от време на време. Всъщност, май е по-добре да не знаеш и да не си представяш такива работи. Извини ме и забрави.

Бонус думи:

„За някои щастието е толкова необичайно усещане, че щом го почувстват, завладява ги тревога и се питат какво е това състояние; нищо подобно не е имало в миналото, за пръв път им се случва да излязат от сигурността на безнадеждното. Ненадейна светлина ги кара целите да треперят, сякаш от пръстите им висят слънца и осветяват наронени райове. Защо това щастие, от което са чакали освобождение, приема такъв облик? Какво да се прави? Може би не им принадлежи, може би по погрешка се е стоварило отгоре им. Стъписани и в същото време омаяни, те се опитват да го вградят в естеството си, да го обладаят – ако може завинаги. Дотолкова не са подготвени, че за да му се нсладят, трябва да го прибавят към старите си страхове.”

Емил-Мишел Чоран, из „Изкушението да съществуваш”