Дни на мълчание

Ето къде се провали всичко. Провали се в началото, когато ме извика да дойда и да седна до теб под дървото, чиито надвесени клони ни отделяха от цяла една реалност, за да ни дадат наша собствена. Тогава още не знаех какво ме очаква, но бях готов за всичко ново, неоткрито и нетърсено. „Защо не дойдеш да седнеш до мен?”, каза ти. И аз дойдох. И тръгнах да сядам до теб от едната ти страна, за да мога да бъда с лице срещу теб и в удобния момент да пренеса основната точка на моята центричност в полето на твоята центричност. Тогава за първи път разбрах, че съм центричен. „Не, от другата страна”, каза ти. И без да се замислям изоставих всичките си моментни планове, за да видя какво имаш предвид. Седнах до теб, бяхме рамо до рамо. Но някакси изостанах.

Колкото и да тичах след теб в последствие, така и не можах да те настигна и да те срещна. Да те погледна в очите и да ти кажа... Мина време и ти отрече всичко това, прие го за неслучило се, достойно единствено за рамките на моята фантазия. Ами приятелството? Дни на мълчание.

Претенции

Да ви разкажа накратко как се спасих от преждевременно заспиване. Както всеки разказ би следвало и този да бъде интересен и увлекателен. Като... ами като детстката игра например. Разказите печелят почитатели именно с увлекателността си, защото успяват да разкажат някаква история без излишно да навлизат в ненужни подробности. Това да разказваш, без да си измисляш, е дарба. Обратното – да си измисляш без да разказваш, определям, за най-тъжното нещо на света. Да не споделиш с други това, което те е цапардосало по празната тиква, която с гордост наричаш глава, си е чиста проба егоизъм. Бе вкарай нещичко в аквариума и ти. Не, че е скучно и без твоят велик принос в изкуството, но някакси по-човешко става, разбирай по-приятно. Последвай моят пример, който все още следва първоначалното си намерение. Та, когато усетих, че ми се доспива отидох в кухнята и си сипах чаша горещо кафе. Това е. Не смятам, че е трудно да го направиш и ти.

Тя

Колко счупени огледала на коли остави след себе си? Колко ярост  остави в снега? Колко поеми написа, защото не ти обърна внимание тя? Колко известен стана, защото... Зима е, и всичко е чисто и спокойно. Мислите ти бавно прехвърчат, както снежинките падат по земята. Сам си и записваш единственото останало след теб. Някой ден срам? А тя си живее живота, без да я е грижа за теб. Бавно ходиш срещу живи улици, пълни с коли. Един ден успокояваш пияни, а на следващия ден пияният си ти. Виждаш как те задминават и им се радваш, както следва. Едно, единствено нещо имаш, и това си ти самият. Това нещо, което имаш за последен път. Сбогом прераждания, сбогом пътуване. Всичко, което някога си желал се оказва преходно и незначително. Имаш единствено себе си, имаш енергията в себе си... имаш... моментен Аз.

Моментно откровение

Финото проскърцване на леко закрепената ми „хлопаща дъска” ме кара да напиша това. И до там. О, селянко искам да наторя нивата ти. Постмодерни проблясъци, отразени в модерната ми личност. Грейката ми сигурно е в гардероба. Ще те настигна. Глюкоза, мимоза и парадонтоза като нежен снежец, сипещ се върху мръсен прашец са. Връщам супата обратно. Ето това е, ето това е! Яжте супа, за да не ви се цупя. Край на цитата и агонията за дебата. Не смятам отлагането във времето за хубаво нещо, напротив – младостта е действие. Синтез, пораждащ анализа от позицията на старостта. Думи, думи и пак думи. Защо сте ни? Защо сме ви?