Руснака

Всички го познаваха в района. А и не беше от малко години там, години в които си бе извоювал титлата майстор. Бих искал да знам името му, защото всеки от обкръжените му се обръщаше към него с прякора Руснака. От своя страна не мога да кажа, че виждах у него нещо много руско. Да, може би сините очи или по скоро всекидневното пиянство, в което изпадаше след като превали следобеда. Но не е това неотменното в неговия образ, безкрайната човешка доброта, която се криеше дълбоко в сърцето му и се проявяваше като майсторлък в ръцете му е това, което му бе извоювало място на ъгъла на улица Пиротска и улица Стефан Стамболов. Тази доброта го бе накарала вече десетки години да има едно единствено занимание – поправянето на колела. Това творение на човешкия напредък, което стои в най-голяма близост до неговата същност и едновременно с това до природата. Този толкова хармоничен, здравословен и приятен начин за придвижване, който бих нарекъл втора походка на човека. Далеч от трясъка на машините и облъчването на техниката, колелото е най-удобният и бърз начин за придвижване в градски условия.

Та този човек, Руснака, ден след ден поправяше колела. С ведро настроение, усмихнат, сменяше лагерчета, вътрешни гуми, изправяше капли, нагласяваше спирачки, подменяше части всякакви части... Наглед елементарни действия, които и аз бих могъл да извърша, ако притежавах неговия майсторлък. Днес ходих при него, нещо предните ми лагери на главината все стояха хлабави – оказа се, че колелото е толкова старо и е изяло оста и трябва нова. Не, че наблизо няма други хора, които поправят колела, и това и му казах: “Можех да отида при братята в центъра, но не ми харесва отношението им към занаята”, а  той попита “Близнаците ли?”, казах “Да”. Усмихна се и каза: “Познавам баща им. Учил съм го да поправя колела и ако не беше той, те нямаше сега да започнат бизнес. Но им върви единствено, заради хубавото място, на което отвориха работилничката си”. Беше точно така. Имаха хубаво и удобно място в центъра на града, но нямаха отношението към занаята, което човека, който ми оправи колелото на земята, на тротоара, има.

Преди време му бях карал колело, което мой много добър приятел ми беше дал да ползвам и беше в ужасно състояние. Когато му го върнах след около пет години, той ах-на от учудване – колелото изглеждаше по-добре отколкото преди, а не се беше налагало да го поддържам откакто бях при Руснака. Но кое още беше характерно за него? Отношението му към парите. Този човек толкова трудно взимаше пари. В началото казваше: “Колкото прецениш” и беше свикнал да получава по два, три, четири лева. Днес беше казал за всичкото, което свърши освен смяната на лагерчетата и главината, седем лева с натягането на спиците на предното колело Бях му казал да натегне и спиците на задното колело. Когато привърши, след като някакъв цивилен полицай го накара да слезе от тротоара и да работи на улицата, той започна да прибира инструментите си. Качествени инструменти, които много други хора, занимаващи се с ремонтиране на какво ли не нямаха. Той носеше своите в хубаво куфарче, което ми напомняше за докторите от едно време, които носят такива със себе си при посещение на пациентите си по домовете. И наистина, подобно на доктор, понякога човек трябваше да попита за Руснака, за да отиде някой, от сменящите се продавачи на части за колела, да го извика от там, откъдето беше. Човекът е създаден за поддръжка, казва Кърт Вонегът. Та, прибира си той инструментите и не ме поглежда, а аз стискам десет лева в юмрука си. Така и не ме погледна, докато не му казах, че искам да му платя. Когато видя колко пари му давам, сякаш сърцето му се обърна. Толкова се радваше на високата оценка за труда му, но и също толкова му беше неудобно да ми вземе парите. Взе ги, защото, както каза някакъв човек, навъртайки се: “Десет лева в началото на седмицата, особено след празници, са много добре!”

И предишния път, когато бях при него го попитах как изкарват зимата хора като него. И тогава и сега, мълчаливо избегна да отговори.

Купи ни мечта!

Годината е 2039-та. На летището, което преди време беше извън града, но сега не е, се тълпяха хора от всички краища на света. Вървяха забързани, добре облечени, с безизразни лица. Някои носеха малко багаж, а други само някое куфарче. Излизаха от сградата на летището и бързо се ориентираха да си намерят превозно средство. 

Незабелязано между непрекъснато пресичащите в различни посоки пътя си, пришълци от чужди страни, стояха малки дечица. Те бяха лошо облечени въпреки студеното време. Носеха къси панталонки, повечето бяха със скъсани обувки, а връхната им дреха не беше повече от някое захабено пуловерче. Стояха навън, защото не ги пускаха в модерната сграда на летището. Единственото, което повтяряха дечицата беше: "купете ни мечта".

Малкото хора, които ги забелязваха не разбираха смисъла на този израз. Как така да им купим мечта? Откъде да я намерим? Кой мечтаее в днешно време? Аз никога не съм имал мечти! А този израз дължеше създаването си на необразоваността на дечицата. Те бяха бедни и не можеха да си позволят да ходят на училище и поради тази причина това, което искаха да кажат добиваше звуковата си форма на: "купете ни мечта, купете ни една мечта".

Всъщност дечицата имаха предвид: "купете си от нас мечта". Всяко дете имаше по няколко листчета в джобчетата на късите си панталонки с написани мечти на тях. Те искаха да продадат мечта на някой от бързо минаващите пред очичките им минувач. С парите от продадената мечта, едно детенце събираше достатъчно, за да отиде в училище. Дечицата пред летището не виждаха никога повече такива деца, успяли да продадат листче с написана на него мечта.

Най-страшно оставаше впечатлението на минувачите, които си мислеха, че на дечицата им трябват мечти, за да живеят, а всъщност самите те, притежателите на безизразни лица, отдавна забравилите да се усмихват, да се радват и да радват другите хора, имаха нужда от мечти.

Богатство, еготизъм, нарцисизъм, слава и наивност

Къде ми е успехът? Щях да изкарвам много пари - не изкарвам. Щях да успея в спорта - не успях. Щях да имам бърза кола със силна музика - нямам. Щях да съм много силен, не съм. Щях да стана известен, а то у нас по-добре да не си известен, че сме малко и се знаем колко можем. Щях да имам много и верни приятели. Ми, те всичките си гоянт собтствените цели. Щях да съм творец – да напиша книги, да композирам музика или поне да свиря на най-малко два инструмента или да рисувам и да пиша поеми (абе природен талант). Познай какво?

Да имаш приятелка било успех. А да имаш съпруга успех ли е? Или е по-голям успех да имаш жена и дете? Не, жена и две деца. Или две жени и четири деца, не едновременно разбира се. Уважавайте поне родителите си, които макар и през тяхната си гледна точка, мислят за вас!

Богатство, еготизъм, нарцисизъм, слава, наивност. Като цяло комплекси, пък все прости. Какво според вас човек може да постигне и да задържи поне докато е сравнително млад? Мисля, това би било единствения му успех, но и той започва да изглежда съмнителен с изминаването на годините.

П.П. Е хубаво де, той Фройд ни представя подсъзнателното и мистерията на сънищата, но той разбира ли я? А какво в случай, че ние успяваме да ги разбираме напълно?

Още един опит

Видях го и спрях. Наведох се и го докоснах с пръст. В миг, то стана на прах. Взех каквото можах в ръката си и се изправих. Разтривайки ги прашинките ставаха още по-финни и падаха през пръстите ми. Стрих останалото в шепата си докато не остана съвсем нищичко. Изтупах ръцете си и продължих по горската пътека все така умислен.

На баба

Тихо, нежно, вечерта
малко облаче съзря.
Неусетно заваля.

Тръгна малкото облаче да си ходи
и повече никой, никога не видя.
Но остави сигурна следа в една чиста синева.

Дълбоко в моята душа, аз знам, ще помня
как в скута си като малък ме люля,
как приятел ми беше и как тихичко мълчеше.

На какво ме научи, колко ме разбра
винаги ще помня, и на тази връзка ще държа.
Защото облачето, което към вкъщи сега летеше
моята мила баба беше.

На баба Савина с много, много обич!

Сянката

 "Усещането за безсмислие
 може да порази всеки човек
 на завоя на някоя улица".
Албер Камю

Прибирах се късно вечерта към вкъщи. Когато завивах вдясно по последната пресечка изведнъж моята сянка скочи с няколко бързи крачки от отсрещната стена на улицата и ме сграбчи за гърлото. Започна да ме души със всички сили. Винаги съм усещал присъствието й около мен, но никога толкова ясно. Моята сянка - чакащият ме край. Неотиващото си нищо, зовящото нищо.

Отначало се стреснах. Опитах се да се отскубна, но не можах - беше ме хванала здраво. Затова с последни сили, хвърляйки слюнки по безформеното й лице, процедих през зъби:

- Сянко проклета пусни ме. Не разбираш ли, че изчезна ли аз, изчезваш и ти?

Сянката спря да ми извива врата, но продължаваше да ме държи здраво. Все пак леко отпусна своя хват. Постоя така няколко мига и почти изцяло отпусна ръцете си, след което ме остави да се прибера вкъщи. Но от тази наша среща насам никога не свали ръцете си от гърлото ми.

"Великите творби се раждат често

 на завоя на някоя улица 

или на прага на някой ресторант".

Албер Камю

Из "Опити" на Монтен

"Аз не споделям общото убеждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат - както обикновено правят някои. Допускам и си представям още хиляди други начини на живот. И противно на общоприетото мнение, по-лесно приемам различието, отколкото сходството между нас. На никого не натрапвам своя нрав и своите възгледи и всекиго разглеждам като такъв, какъвто е, без всякакви съпоставки, измервайки го с неговата собствена мярка."