ПЪТЕН МАНИФЕСТ

Карането на кола е нещо приятно. Тя те придвижва дотам, докъдето искаш да отидеш. Но е доста неприятно, когато движението по пътищата е натоварено, стресиращо, опасно, а дори и смъртоносно. 

 

Карането на кола само по себе си е удоволствие. Но е много неприятно, когато с твоята кола излезеш на пътя и се натъкнеш на непреодолим трафик или отблъскваща агресия. Нашата страна заема челна позиция с близо 100 загинали (99,7) на 1 млн. население, което прави България първенец в ЕС по брой на жертвите спрямо броя на населението. А ние колко милиона останахме? И докато в ЕС броят на загиналите е спаднал наполовина, то в страната ни почти няма промяна в тази насока*.

Според някои изследователи след терористичните атаки най-значими са проблемите, породени от неразбирателство в семействата и смъртта по пътищата. Към темата трябва да се прибави и това, че все повече колоездачи са на пътя. Но, за съжаление, се увеличават и  смъртните случаи с тях. 

Аз много обичам да карам кола. Първата книга, която прочетох, беше за рали състезания. Комбинацията от младост и желание за адреналин ми показа обаче, че колите не са за мен. А и възможността да достигам всяко място в града с велосипед ме накара да си продам колата и да ходя пеша или да карам колело.

Когато решим да сме на пътя с кола, следва да се съобразяваме с пътната обстановка. Правило ми е впечатление, че е излишно, например, да даваш газ и да изпреварваш, когато виждаш, че светофарът в края на пътя е червен. Винаги е опасно да изпреварваш, когато ще преминаваш през пешеходна пътека. Изобщо лентата е за това – да ти показва кой е твоят път. 

Изпреварването никога не е задължително. Задължително обаче е карането в напълно трезво състояние. Задължително е да се кара с повишено внимание.

Когато се кара много бързо хората зад волана правят всичко възможно, за да пристигнат навреме, но рядко успяват да стигнат навреме, изнервят се и се уморяват. Обратното, когато карат спокойно и не бързат – стигат навреме (или с малко закъснение) или пък се оказва, че този, с когото имат среща, ще закъснее и изобщо не е имало нужда да бързат. Едно позвъняване по телефона винаги може да намали стреса. Хубаво е и да се обаждаме на близките си, когато тръгваме на път или вече сме пристигнали – това създава необходимост за навременна реакция, в случай, че не се обадим.

Така например вечното бързане за срещи, работа и т.н. след, няколко години ще ви се стори напълно смехотворно. Надали ще помните кога и закъде сте бързали. Какво толкова важно е трябвало да свършите? А и който ви познава добре е наясно, че дори да закъснеете, вие ще продължите да бъдете същият човек. Всъщност стигаме с всичко това до големия въпрос - закъде бързаме? И има ли смисъл да се бърза?

Има градове по света, където клаксонът на колата се използва единствено за предотвратяване на катастрофа. Има градове, в които най-удобното превозно средство е скутерът. Не е нужно да си мислим, че сме най-великите зад волана. А и е излишно, според мен, да разхождаме тон и половина желязо постоянно, заради собствените ни прищевки. Малките коли са много по-практични. Електрическите също са добър вариант.

А и ми прави впечатление още нещо. Зад волана хората стават груби и невъзпитани. Как трябва да си обясним този преход от нормалното им поведение извън колата, тяхната ведрост и възпитаност, към обезумелите шофьори зад волана, които удрят по клаксона, псуват, изпускайки слюнки през широко зейналите си усти, или са готови да слязат от колата и да се сбият.

Не е срамно да ходиш пеша, напротив, здравословно е. Не е неприятно да се возиш в метро, не е неприятно да пътуваш с автобус или тролей – напротив, практично е. 

Трябва да сме наясно и с настъпващата опасност да замърсим планетата си и да  направим така, че нашите деца да нямат бъдеще. Дори изхвърлянето на боклуци от нашата кола има пряка връзка с това. Виждал съм как хора изхвърлят на земята пепелниците на колите си, докато чакат на някой светофар. Виждал съм как изхвърлят празна кутия от цигари или бутилка от вода през прозореца на колата си, докато карат по извънградски пътища. Много ми е неприятно и обидно да продължавам да виждам това поведение.

Трябва да се отбележи, че е много важно, когато караме кола, да го правим с ясното съзнание, че трябва да сме спокойни и да не се разсейваме. Да спазваме маркировката и пътните знаци. Да уважаваме останалите на пътя и тези около него. Трябва да се има предвид, че много често пътищата са в лошо състояние, което допълнително прави бързото каране невъзможно. А когато пътищата са добре направени, тогава е удоволствие да се кара със съобразена скорост.

Ето защо, когато видите, че светофарът е червен, не натискайте педала на газта. Когато е мокро или тъмно, намалете скоростта. Когато видите колоездач или пешеходец, намалете скоростта. Когато се движите по малките улички из квартала, никога не давайте газ. Винаги се замисляйте дали е необходимо да изпреварвате другите. Замислете се дали сте достатъчно видими, внимавайте по кръстовища и преки. Ами ако ваш близък излиза от някоя пресечка? А и бъдете сигурни, че вече почти навсякъде има камери, които следят какво правите.

Колко познати имате, които са пострадали на пътя? Как бихте се чувствали, ако някой ваш роднина загине на пътя? Можете ли да допринесете за това хора, които не биха прочели този текст, да го прочетат?

Затова представете си всички тези ситуации, поставете се на мястото на колоездача или пешеходеца, или майката с бебешка количка. Представяйте си ги, както си представяте вашите близки, на които не бихте допуснали никой да им направи нещо лошо. За които бихте страдали дълбоко, ако някога ги загубите. Не дай Боже! 

Колкото и да сме много и различни, сме сънародници. Макар да не се познаваме, всеки има познати на познати из цялата страна. И нещо повече, приятели, близки и роднини. Замислете се. Успокойте се!

Колата е средство, пътят също. Излишното бързане, неразумното сядане зад волана никога няма да ви донесат истински преживявания. Многото коне под капака, високата скорост, удоволствието от скъпа кола нямат нищо общо с безопасното движение по улиците на града и извънградската пътна мрежа. 

Колоездачите също трябва да се съобразяват с трафика, в който попадат, както и да използват специално обозначените за тях места. Пешеходците също трябва да си дават сметка, когато стават участници в движението по пътя.

*https://dariknews.bg/novini/bylgariia/bylgariia-pak-e-pyrvenec-v-es-po-zhertvi-na-katastrofi-2025116

На какво ми прилича всяка реч

Събрали сме се днес, за да решим кой е най-добрият начин да се възползваме от ситуацията. Това означава да се поставим във възможно най-добрата позиция за възползване от тази ситуация. Защото от всяка ситуация можем да се възползваме. А възползваме ли се от дадена ситуация, важно е, да се възползваме по-възможно най-добрият начин и да извлечем максимални ползи.

Всички вие знаете, че ситуацията се състои от много страни и интереси, които целят да се възползват от ситуацията, използвайки я по възможно най-добрият начин. Но за нас е важно да съумеем да я използваме и да постигнем максимални резултати в собственото си развитие. Във всяка ситуация има по-малко възползващи се от нея, или оставени в по-малка степен да се възползват, има средно възползващи се и най-много възползващи се. Дори и да нямаме капацитета на Великите възползващи се, ние сме длъжни да работим по посока на оптимално възползване от поне по-малките ползи, които можем да извлечем. 

 

Като сбор от възползващи се ние сме длъжни да защитаваме правото си да се възползваме от всяка създала се ситуация. А тази, драги възползващи се, е точно такава – ситуация, от която можем да се възползваме!

На днешния ден, когато празнуваме един век откакто се възползвахме от ситуацията подобаващо добре и успяхме да си спечелим правото да сме самостоятелно възползващи се както от ситуацията, в която се намерихме, така и в обкръжаващата ни ситуация, за нас е от изключителна важност да затвърдим този дух на вековно възползване и да намерим пътя към възможността за възползване от страна на идните поколения. Това е нашият сегашен интерес и такъв е характера на създалата се ситуация – следва да се възползваме, драги съвъзползващи се!

Толкова нереални

Понякога си мисля за всички онези места извън страната ни, на които съм бил. Всички хора, които съм срещал. Улиците, по които съм вървял. Сега ги няма и ми изглеждат толкова нереални. 

Реално е всичко около мен, тук и сега. Но също така, знам, всички останали продължават да водят своите животи – Маруан в Амиен, Дейвид във Виена, Дейвид Купчак в Хуе (където са Оан и нейните колеги от колежа по икономика), Драгана в Баня Лука, Жанвиер в Канада, и Георги в Лондон.

Ако им пиша, ще отговорят. Ако им се обадя, ще вдигнат телефона. Публикуват снимки от време на време. Значи са там, значи ги има! А защо тогава ми се струват сега толкова нереални?

ТЕАТЪРЪТ В БРАИЛА

Сградата на театъра в Браила се намира в една от сравнително запазените триетажни постройки от времето на разцвета на града. Преди век и половина Браила е бил важен икономически център, чието пристанище го е свързвало с хиляди дестинации, от които и към които са пътували всевъзможни стоки. От този небивал възход за градче с мащабите на Браила са останали редица представителни сгради и изумителни със своята архитектура къщи на търговци. На много от по-малките къщи може да се видят орнаменти и форми, характерна за най-представителните сгради в Париж и Рим. А много имат и собствен стил, или съчетание от архитектурни детайли, който не може да бъде видян никъде другаде по света. Една от тях прави най-силно впечатление и е разположена по диагонал срещу къщата, в която е била основана Българската академия на науките. Но, за да се забележи всичко това е необходим специален поглед, а може би не всеки притежава такъв, за да успее да види истинския чар на града.

Преди две вечери Пиеро (Пиерлуиджи Монсеньори) ни беше запознал със Сабадос, който организираше танго събитие тази вечер в театъра. Увлечени в приказки двамата любители на изкуствата не споделиха повече информация относно представлението. Сега след като бяхме посветили последните два часа на опознавателна разходка из старата част на града ни предстоеше да разберем повече относно събитието. Сама по себе си думата танго вече обещаваше много.

Залата беше пълна, но благодарение на Сабадос имаше места и за нас. Публиката се състоеше предимно от възрастни хора, всичките много добре облечени и щастливи, поради предстоящето преживяване. За мен се намери място в лявата част на залата и то върху стол, встрани от скамейките, които бяха поставили пред останалите седалки. В последния момент преди началото на скамейката до мен се настаниха две нежни създания. Едната седна на приблизително две празни места разстояние от мен, беше много фина не много висока и с руса коса. Другата седна от дясната ѝ страна – беше малко по-висока, с къса черна коса. И двете облечени в черни дрехи, държейки се като че са много добри приятелки, а може би и дори нещо повече. 

Светлините намаляха и пред нас излязоха две момчета, пианист и соло вокалист, които обясниха на испано-румънски, че са от Аржентина и ще свирят за нас тази вечер. За певеца спокойно бих могъл да кажа, че е от Куба, съдейки по тъмния цвят на кожата му, къдравата черна коса и дълбок глас. Момчето зад пианото пък ми приличаше на талантлив германец, завършил музикалната академия в Берлин. Но кой ли знае всъщност откъде са? Внезапно до мен се отвори врата и оттам излезе стройна, прекрасна, висока и руса дама, която се настани на седалката зад мен. Впоследствие се оказа, че тя е певицата към групата, която изпълни няколко песни с мургавото момче, акомпаниращо ѝ на китара. 

Внезапно, и закъснял за началото на представлението, на скамейката до мен се настани здрав мъж, който току що бе сложил официалните си обувки и прибираше другите си в найлонов плик. Беше седнал между мен и русото момиче. Дори през официалния панталон и ризата с къси ръкави можех да видя, че тялото му изглежда много набито. Заприлича ми на занаятчия, който дълго бе чакал да се появи възможност, на която да обуе официалните си обувки. А също така не знам защо, но лесно бих си представил, че в град като Браила, чиито жители едва надхвърлят стотина хиляди, той познаваше русото момиче до себе си и бе мечтал да има възможност да се наслади на такава вечер с нея, или поне седейки до нея. Най-вероятно и тя го беше виждала и можеше да се досети, че я харесва. Трудно някой би си помислил, че нейната нежност и изящество биха могли да имат нещо общо с неговата примитивна мъжественост. Нито пък, че точно на края на тази вечер тя ще го остави да я заговори за първи път и знае ли се, ще започнат своята връзка. Ако и тя е била прехласната по него е възможно внимателно да е отлагала първата им среща, за да остави времето да поотмине, да засили желанието му и да ги направи още по-щастливи, когато накрая се появи възможност за това. Но надали такъв бе случаят.

Младежите свиреха и пееха прекрасно. Соло певеца честичко разтегляше паузите между песните и си пийваше от чаша бяло вино, което правеше гласът му още по-дълбок и дрезгав. Но все така звучащ някак приглушено. А момчето на пианото си беше направо виртуоз. Изпълни две творби, които той беше композирал. Бяха много сложни, но интересни, непретенциозни и много професионални. Дори да беше заимствал някои части или да се е вдъхновявал от някое цялостно произведение, неговите творби също бяха на високо ниво. Особено второто. Музиката им беше мистериозна, романтична, носталгична. Песен след песен тангото загатваше за своя аржентински произход, стопляше кръвта ни и отпращаше фантазията ни в различни краища на света и в различни ситуации, в които се намират дълбоко влюбените.

Мъжът до мен хвърли пликчето с обикновените си обувки в завесите до мен. Беше заел мъжествена поза, която леко притесняваше девойката до него. Когато тя му отстъпваше място той мигновено се възползваше и го заемаше. Тя преметна левия си крак върху десния, а той разтвори своите още по-широко. Тя махна лявата си ръка, с която се подпираше на пейката, а той сложи своята дясна ръка на същото място.

Дойде време и певицата зад мен да излезе, за да изпълни своите песни. Справи се отлично, но скоро се върна обратно, оставяйки на колегите си да продължат вечерта. Вече разгрели добре те се сливаха със сцената, а отделните паузи между песните потъваха във впечатленията от цялостното им представяне. Браила ни отнасяше все повече и повече, все по-далече. Мислех си за последния ден от нашия престой, когато ще се понесем по Дунава и ще посрещнем времето, предшестващо напускането на това място. Място, което Алекс не включваше в неговото определение за цяла Румъния. Тъй като живееше тук. За него Румъния беше „магия”! И навярно е прав младият особняк – роден в Санкт Петербург, учил в Белгия, говорещ италиански, бъдещ режисьор. Но ако ли не според него то според мен Браила е магическа и подобно на голям кораб плавно ме отвеждаше в неспирното движение на откритите води. Донякъде ми напомня за Куба, за която знам най-много от разказите на мои приятели. Намирам голямо сходство между двете места, което се изразява най-вече в усещането, което те днес пораждат у своите посетителите и възхода, който са имали преди много години.

В близост до мен събитията започнаха да взимат обрат. Притиснато от прикрития под официалните си дрехи мъжкар, русото момиче започна да се привежда над него и да търси близост с тялото му. Когато той се наведе напред, опрял лакти в колената си и сключил юмруци под брадичката си, тя се наклони над гърба му. Сега телата им се намираха на не повече от сантиметър разстояние едно от друго. Мъжът бе застинал и не помръдваше, сякаш е скала. Докато прекрасното същество до него се поклащаше, подобно на подухвана от вятъра клонка, прехласнато в ритмите на музиката. Изпълненията на музикантите ставаха все по-чувствени и страстни. Все по-живи и все по наситени с желание. Гърдите на русото девойче се поклащаха над гърба на мъжа. Във всяко нейно накланяне, в такт с музиката, съществуваше възможността тя да се допре о него. Намираше се толкова близо, правейки невъзможно за мъжа до нея да не усеща топлината на тялото ѝ. Музиката свиреше и моменти не липсваха. Изтезаваше ли го тя, движейки своето тяло напред, назад в такава близост? Нарочно ли искаше да разчупи вкаменялата му поза? Дали пък именно като две на пръв поглед изключващи се противоположности те нямаше да се допълват взаимно, за да образуват хармонична цялост? Дали нейната фина външност не заслужаваше да бъде разхвърляна на парченца от неговата студена, мъжка, твърдост? А неговата грубост да бъде приучена на нежност и женско изящество?  Ето го и докосването! Съвсем леко, едва доловимо и сякаш никога неслучило се. Сякаш случайно изключение от цялостния ред на нещата. Момичето продължи да ритмува музиката с тялото си, но сега вече сякаш постепенно се отдалечаваше. Накрая дори и тя се приведе напред, правейки възможно изправянето на мъжа назад.

От време на време се опитвах да заснема изпълнението на музикантите. Чудесно пееха и свиреха. Музиката им ми ставаше още по-близка, но все още не така разбираема, както намирам за разбираемо фламенкото. Идваща от много далеч, разказваща истории за хора, които не познавам, но караща ме да си представя тяхната история. Все пак много красива и чувствена. Чудя се как някои от спътниците ни предпочетоха да не присъстват на представлението и да се върнат в хотела, за да си почиват.

Бис и е време музикантите да си починат за следващото представление, което им предстои след около час на друго място в града. Всички са на крака, ръкопляскат ентусиазирано, искрено и дълго. Всички изглеждат щастливи. В този момент мъжа до мен и момичето от другата му страна внезапно се обръщат един към друг и се целуват страстно. Момичето с късата черна коса идва към тях и застава с гръб към сцената, за да се здрависа с мъжа. Оказва се, че се познават и са приятели. Аплодисментите съвсем затихват, а мъжът бърза да си вземе торбичката, за да имат време да преварят слизащите от седалките хора и да са с първите излизащи. Проправям си път между хората и аз, за да намеря осаналите от компанията. През цялото време те седяха на втория ред от дясната страна на залата. Когато ги намерих изглеждаха силно развълнувани от чутото и видяното. Франческо бе късметлия и дори успя, изхарчвайки всичките си пари, да закупи последния запис на музикантите. Не след дълго всички се намерихме отвън, благодарейки на Сабадос за организацията и споделяйки възбудеността си.