Човекът

Отритнат от върховете на света,
пропаднал в дълбините на своята самота,
той търси сродни души,
творчество, красота, свобода.

Заедно в името на мира и сигурността

          Имануел Кант, авторът на произведението “Към вечния мир”, употребява в друго свое произведение сполучливия израз – самопричинено непълнолетиие. То се случва, когато на хората им липсва решителност и смелост (за сметка на мързел и малодушие) при справяне с проблемите си. Изходът от това положение - sapare aude, тоест имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! Но решителност и смелост в използването на собствения разсъдък се изискват и за да се живее с другите в състояние на сигурност и мир. И това би следвало да бъде достижение на всеки индивидуален разсъдък.

          Тенденцията към разрешаване на проблемите от съсъществуването на хората, първоначално като живеещи в природна близост, след това като съграждани и накрая – като европейци, американци и т.н., обединени от континенталната територия, която населяват, до граждани на света (човечеството), се наблюдава още от Макиавели, като се минава през Хобс, Лок, Монтескьо, Русо, Кант, Хегел, Токвил, Маркс и се стига до критиците на съвременността - Улрих Бек, Зигмунт Бауман, Самюел Хънтингтън, Рюдигер Сафрански, Джовани Сартори. За всички тях е характерно изследването на възможността за и моментното състояние на човешкото мирно съжителство, което в реалността невинаги е сигурно, а когато е такова, не е задължително мирно. Главните моменти в тази тенденция към постигане на мирно и сигурно съжителство са стремежът към уреждане на социалния живот с оглед на осигуряването на условия за стабилно обществено развитие. След XVII век постепенно властта на монарха е заменена с изборно правителство. Гражданите получили своите пълни права, част от които (т.е. част от свободата си) отдали на законите и държавата, които трябвало да ги предпазят от външни вмешателства във вътрешните им дела. Последвалата промяна били национални обединения, които достигнали висока степен в развитието си, оформяйки международни отношения, правила, закони и право. Твърде вероятно изглежда големината на тези съюзи да достигне мащабите на континентите, територията на които са основани. По-нататък логично би било създаването на обединение на базата на междуконтинентални отношения, правила, закони и право. Често срещано явление е цикличността в повторението на исторически събития и след като планетите и съседните галактики са всеобщо известни, би било възможно отправянето на ново Колумбово или Магеланово космическо пътешествие и преселване. Но нека оставим тези разсъждения на по-мечтателно настроените и да обърнем поглед към реалността и непосредствените проблеми, на които трябва да се даде решение в най-скоро време.

          Всички документални филми на историческа тематика, които се появяват след края на Втората световна война, показват предимно убийствата, жестокостта, извращенията, лицемерието, алчността, глупостта и предателствата, които засенчват блясъка на противоположните им позитивни ценности. Невинни хора, които нямат желание да воюват, са превърнати в пушечно месо и жертва на нечии интереси. Борбата, която тези хора водят, е за да се защитят от желанието на нападателите им да ги заличат от лицето на земята, за да използват териториите и богатствата им. Изчерпването на природните ресурси гарантира сътресение в световната международна обстановка. Дали да се премахнат държавните граници също е въпрос, към който е добре да се постигне единодушие. Подобни на тези проблеми възпрепятстват възможността за постигане на световен мир.

          Не е нужно да бъдем последователи на Буда, Ганди, Толстой, Мандела или Мартин Лутер Кинг, за да разберем колко погрешно е живеенето в много от възприетите през вековете стереотипи за това, как трябва да изглежда политическата карта на света, заради която до ден днешен възникват и ще възникват нови международни конфликти. Но мирът не означава единствено международна сигурност. Мирът е сходен до понятията вселена, хармония, идилия, духовност, интелигентност, природа, любов и приятелство. Мирът съществува както в междудържавните отношения, така и в междуградските, общностните, отношенията в семейството. Той е нужен на всяко едно от тези равнища, за да съществува глобално. Това означава да се разбере как трябва да се държим с всички останали, за да живеем нормално, да живеем спокойно и сигурно с мисли за бъдещето.

          Наистина, за да допуснеш някого като равен на теб самия, се изисква смелост, защото това означава да му отдадеш доверие. Да преодолееш страха от допускането му до себе си, но и да си създал условия, в които той няма да вижда смисъл да се възползва от равнопоставеността ви, за да осъществи користни цели. Изисква се решителност и смелост за преодоляването на  предразсъдъците и културните различия, за протягането на ръка към по-слабия или изпадналия в нужда. А това изглежда изисква вековна зрялост, която, за съжаление, всеки достига на различен етап от развитието си (защото стартът не е равен за всички) и невинаги разпознава като необходима за постигане цел. Отдавна не ни е нужна културна, социална или политическа революция, а духовна еволюция.  Зачитане на невидимите граници и премахване на видимите.

          За да съществува мирът, не трябва да съществуват господари и роби в която и да е обществена сфера и географска точка на Земята. За да се живее в мир, не са нужни религия, закони или власт, които да разпореждат това. Необходимо е дълбинно осъзнаване на неизбежността да се живее заедно, нуждата от премахване на алчността, егоизмът и еготизмът, както и справяне с опасността от изчерпването на природните ресурси и последиците от климатичните изменения. Не е нужно да се превръщаме в рационално-прагматично настроени полуроботи, които остават безчувствени за морала, класическата музика, изкуството, поезията, философията, любовта и алтруизма. Защото те не са отмиращи ценности в постиндустриалния технологичен свят. Те са единствените възможни, вечно живи ценности, които съхраняват най-същностно човешкото.

          Защото има все още скрити тайни и неизследвани територии, както в теоретичния, така и в прстранствения свят. Защото те придават смисъл на човешкото съществуване и го приканват да продължи своята жизненост, която се е случило да бъде различена от растителната или животинската. Защото само човекът е такъв вид хищник, който може сам да потисне  хищничеството си с оглед на цели, положени в бъдещето. Способен е да минимализира и прекъсне връзката си с  лошото в себе си, оставяйки я да се самоунищожи.

          Нека се приобщим към гореспоменатите светила в търсенето на истината за по-доброто бъдеще на човешкото съществуване и ги последваме не като авторитети, а като наши съмишленици, припомняйки си думите на режисьора Оливър Стоун, който поизплашен от опита си с историята на XX век смирено казва: "Има път напред - като помним миналото и след това започнем наново, стъпка по стъпка, като малко дете, протягащo се към звездите." Но мирът, представляващ сигурен и спокоен живот, остава все така утопичен, защото преди постигането му всеки има непосредствено поставена задача пред себе си, която е и всеобща цел на човечеството. Кант завършва текста за самопричиненото непълнолетие по следния начин: само този, който, бидейки сам просветен, не се страхува от сянката си. А Мишел Монтен го допълва в същия дух:

“Нека всеки обезвреди себе си и ето ти мир”.

Това есе печели конкурса на тема

"Заедно в името на мира и сигурността"

Руснака

Всички го познаваха в района. А и не беше от малко години там, години в които си бе извоювал титлата майстор. Бих искал да знам името му, защото всеки от обкръжените му се обръщаше към него с прякора Руснака. От своя страна не мога да кажа, че виждах у него нещо много руско. Да, може би сините очи или по скоро всекидневното пиянство, в което изпадаше след като превали следобеда. Но не е това неотменното в неговия образ, безкрайната човешка доброта, която се криеше дълбоко в сърцето му и се проявяваше като майсторлък в ръцете му е това, което му бе извоювало място на ъгъла на улица Пиротска и улица Стефан Стамболов. Тази доброта го бе накарала вече десетки години да има едно единствено занимание – поправянето на колела. Това творение на човешкия напредък, което стои в най-голяма близост до неговата същност и едновременно с това до природата. Този толкова хармоничен, здравословен и приятен начин за придвижване, който бих нарекъл втора походка на човека. Далеч от трясъка на машините и облъчването на техниката, колелото е най-удобният и бърз начин за придвижване в градски условия.

Та този човек, Руснака, ден след ден поправяше колела. С ведро настроение, усмихнат, сменяше лагерчета, вътрешни гуми, изправяше капли, нагласяваше спирачки, подменяше части всякакви части... Наглед елементарни действия, които и аз бих могъл да извърша, ако притежавах неговия майсторлък. Днес ходих при него, нещо предните ми лагери на главината все стояха хлабави – оказа се, че колелото е толкова старо и е изяло оста и трябва нова. Не, че наблизо няма други хора, които поправят колела, и това и му казах: “Можех да отида при братята в центъра, но не ми харесва отношението им към занаята”, а  той попита “Близнаците ли?”, казах “Да”. Усмихна се и каза: “Познавам баща им. Учил съм го да поправя колела и ако не беше той, те нямаше сега да започнат бизнес. Но им върви единствено, заради хубавото място, на което отвориха работилничката си”. Беше точно така. Имаха хубаво и удобно място в центъра на града, но нямаха отношението към занаята, което човека, който ми оправи колелото на земята, на тротоара, има.

Преди време му бях карал колело, което мой много добър приятел ми беше дал да ползвам и беше в ужасно състояние. Когато му го върнах след около пет години, той ах-на от учудване – колелото изглеждаше по-добре отколкото преди, а не се беше налагало да го поддържам откакто бях при Руснака. Но кое още беше характерно за него? Отношението му към парите. Този човек толкова трудно взимаше пари. В началото казваше: “Колкото прецениш” и беше свикнал да получава по два, три, четири лева. Днес беше казал за всичкото, което свърши освен смяната на лагерчетата и главината, седем лева с натягането на спиците на предното колело Бях му казал да натегне и спиците на задното колело. Когато привърши, след като някакъв цивилен полицай го накара да слезе от тротоара и да работи на улицата, той започна да прибира инструментите си. Качествени инструменти, които много други хора, занимаващи се с ремонтиране на какво ли не нямаха. Той носеше своите в хубаво куфарче, което ми напомняше за докторите от едно време, които носят такива със себе си при посещение на пациентите си по домовете. И наистина, подобно на доктор, понякога човек трябваше да попита за Руснака, за да отиде някой, от сменящите се продавачи на части за колела, да го извика от там, откъдето беше. Човекът е създаден за поддръжка, казва Кърт Вонегът. Та, прибира си той инструментите и не ме поглежда, а аз стискам десет лева в юмрука си. Така и не ме погледна, докато не му казах, че искам да му платя. Когато видя колко пари му давам, сякаш сърцето му се обърна. Толкова се радваше на високата оценка за труда му, но и също толкова му беше неудобно да ми вземе парите. Взе ги, защото, както каза някакъв човек, навъртайки се: “Десет лева в началото на седмицата, особено след празници, са много добре!”

И предишния път, когато бях при него го попитах как изкарват зимата хора като него. И тогава и сега, мълчаливо избегна да отговори.

Купи ни мечта!

Годината е 2039-та. На летището, което преди време беше извън града, но сега не е, се тълпяха хора от всички краища на света. Вървяха забързани, добре облечени, с безизразни лица. Някои носеха малко багаж, а други само някое куфарче. Излизаха от сградата на летището и бързо се ориентираха да си намерят превозно средство. 

Незабелязано между непрекъснато пресичащите в различни посоки пътя си, пришълци от чужди страни, стояха малки дечица. Те бяха лошо облечени въпреки студеното време. Носеха къси панталонки, повечето бяха със скъсани обувки, а връхната им дреха не беше повече от някое захабено пуловерче. Стояха навън, защото не ги пускаха в модерната сграда на летището. Единственото, което повтяряха дечицата беше: "купете ни мечта".

Малкото хора, които ги забелязваха не разбираха смисъла на този израз. Как така да им купим мечта? Откъде да я намерим? Кой мечтаее в днешно време? Аз никога не съм имал мечти! А този израз дължеше създаването си на необразоваността на дечицата. Те бяха бедни и не можеха да си позволят да ходят на училище и поради тази причина това, което искаха да кажат добиваше звуковата си форма на: "купете ни мечта, купете ни една мечта".

Всъщност дечицата имаха предвид: "купете си от нас мечта". Всяко дете имаше по няколко листчета в джобчетата на късите си панталонки с написани мечти на тях. Те искаха да продадат мечта на някой от бързо минаващите пред очичките им минувач. С парите от продадената мечта, едно детенце събираше достатъчно, за да отиде в училище. Дечицата пред летището не виждаха никога повече такива деца, успяли да продадат листче с написана на него мечта.

Най-страшно оставаше впечатлението на минувачите, които си мислеха, че на дечицата им трябват мечти, за да живеят, а всъщност самите те, притежателите на безизразни лица, отдавна забравилите да се усмихват, да се радват и да радват другите хора, имаха нужда от мечти.

Богатство, еготизъм, нарцисизъм, слава и наивност

Къде ми е успехът? Щях да изкарвам много пари - не изкарвам. Щях да успея в спорта - не успях. Щях да имам бърза кола със силна музика - нямам. Щях да съм много силен, не съм. Щях да стана известен, а то у нас по-добре да не си известен, че сме малко и се знаем колко можем. Щях да имам много и верни приятели. Ми, те всичките си гоянт собтствените цели. Щях да съм творец – да напиша книги, да композирам музика или поне да свиря на най-малко два инструмента или да рисувам и да пиша поеми (абе природен талант). Познай какво?

Да имаш приятелка било успех. А да имаш съпруга успех ли е? Или е по-голям успех да имаш жена и дете? Не, жена и две деца. Или две жени и четири деца, не едновременно разбира се. Уважавайте поне родителите си, които макар и през тяхната си гледна точка, мислят за вас!

Богатство, еготизъм, нарцисизъм, слава, наивност. Като цяло комплекси, пък все прости. Какво според вас човек може да постигне и да задържи поне докато е сравнително млад? Мисля, това би било единствения му успех, но и той започва да изглежда съмнителен с изминаването на годините.

П.П. Е хубаво де, той Фройд ни представя подсъзнателното и мистерията на сънищата, но той разбира ли я? А какво в случай, че ние успяваме да ги разбираме напълно?

Още един опит

Видях го и спрях. Наведох се и го докоснах с пръст. В миг, то стана на прах. Взех каквото можах в ръката си и се изправих. Разтривайки ги прашинките ставаха още по-финни и падаха през пръстите ми. Стрих останалото в шепата си докато не остана съвсем нищичко. Изтупах ръцете си и продължих по горската пътека все така умислен.

На баба

Тихо, нежно, вечерта
малко облаче съзря.
Неусетно заваля.

Тръгна малкото облаче да си ходи
и повече никой, никога не видя.
Но остави сигурна следа в една чиста синева.

Дълбоко в моята душа, аз знам, ще помня
как в скута си като малък ме люля,
как приятел ми беше и как тихичко мълчеше.

На какво ме научи, колко ме разбра
винаги ще помня, и на тази връзка ще държа.
Защото облачето, което към вкъщи сега летеше
моята мила баба беше.

На баба Савина с много, много обич!