Рудодендрони

     Този уикенд Семейството беше в отлична форма. Членовете му посрещнаха своя любим гост г-н Негер радушно и се заеха с осъществяването на добре отработения маниер за прекарване на почивните дни. Семейството винаги е обичало да развива ремонтни дейности в имението си, непрекъснато да подновява или да достроява различни части от интериорът му. Семейството с радост приемаше приятелска помощ, за която се отблагодаряваше щедро и пре-щедро.

     В първия от двата дни се случи част от описаното. Във втория, в неделя, всеки беше решил да прекара деня си по свое усмотрение. Един се зае с каляската си, друг с разчистване на плевнята, по-младата от жените с грижи за своя кон, докато г-н Негер, най-малкият от синовете и неговата майка се решиха на разходка в гората наблизо.

     В селото от доста време се бе възобновил слуха за изчезналите преди стотици години митични същества наречени рудодендрони. Това бе предизвикало интересът им и след като се наспаха добре решиха да тръгнат към гората. В самото й начало подминаха скалните образувания, за които хората от селото предполагаха, че са се получили от раждането на рудендрони. Образуванията приличаха на легнали яйца с големината на някой стар фотьойл. След скалните образувания можеше да се забележат останките от крепостните стени на отдавна изчезнала крепост – най-вероятно крепостта на рудодендроните. Разговаряйки и изпаднали в предположения за възможния живот и крах на рудодендроните, малката група разхождащи се стигна до Слънчевият камък. За него се говореше, че е олтар, на който митичните същества са обожествявали слънцето. Вдясно от него беше и островът с петте бора - три от които, застанали в редичка в единия му край, и два срещу тях на противоположната страна. Островът е покрит с фин зелен мъх, а до него се стига по стар и много изгнил дървен мост, който може да се срути във всеки един момент. Дори сега, в случай, че вече не е паднал в една от реките, обхванали островът в лека прегръдка.

     На връщане от острова групата бе застигната от мъгла. Времето беше дъждовно още от началото на тяхното тръгване. В този момент сякаш наистина бяха стигнали древните земи на рудодендроните и ходеха по тях. Беше напълно възможно рудодендрон, голям колкото змей или триглава ламя, да се покаже от някой склон. Въпреки предположението за тяхното изчезване причинено от бубонната чума още в ранното средновековие, тяхното присъствие можеше да бъде усетено.

     До края на своята горска разходка г-н Негер и спътниците му не срещнаха нито едно митично същество. Бяха се натъкнали на няколко магически гъби, странни животни – смесица между риба и сухоземно, стадо овце със зли кучета за пазачи, но не и на приказните същества от хорските истории.

-        Знаете ли, видях в гората леговище на рудодендрон. Навярно е излюпил малкото си и са отлетели заедно – казваше един мъж в селото.

-       Аха, аха. И аз видях странно смачканата трева, която не беше така преди. Отговори друг, поглаждайки мустака си с два пръста.

     Така тримата се върнаха от своята разходка в имението при другите и се заеха с приготовления за вечерта и предстоящото отпътуване на техния гост. Рано сутринта на следващия ден г-н Негер сърдечно се поздрави със Семейството, качи се на своя кон и препусна във всички посоки.

Прелюдия към битие и нищо (метафизичен двубой)

Имах боксов мач със Сартр. Двубой направо. Показах му кой е Другият още само като го погледнах. Какво ли би станало ако му изсъскам - "Ей гадино, eла ми!"? Сигурно би се погнусил. Би си помислил - "по-добре да бях онзи корен до пейката".

Защото съм силен борец и го започнах постепенно. На ти, субективност! На ти, Аз! След силен ъперкът го накарах да усети неразчленимото ми тяло. За момент се олюля и а-ха да загуби съзнание. Тялото ми, както и светът около мен, се бяха превърнали във фон на обърканата му същност.

Подскочих и заудрях ръкавици една в друга. Хайде! - извиках му. Бях вперил очните си ябълки право в него. Съвзе се от уплахата и пристъпи напред. Двамта отново се срещнахме на ринга. Последва нова серия удари от моя страна. Сега добре се бранеше. Беше разтревожен и засрамен, докато аз постепенно се възгордявах. Едното му око беше по-подготвено от другото и предугаждаше страничните ми атаки. Нещата се закучиха. Тогава опитах нов подход - трансценденталния. Подейства му. Усетих как постепенно отслабва. Успях да го притисна до стената, така де, до въжетата на ринга. Отдръпнах се за нова атака, заех позиция "битие-за-себе-си", подскочих, улових душата си, омотах я здраво около себе си и когато паднах се оказах на различно място - бях попаднал в моето "битие-за-другия". Целият бях станал тяло. Отново поглед (очни ябълки срещу очни ябълки). Свършено е с теб! - процедих през зъби. Погледнах на него като на вещ сред вещи (той разбра какво означава "да-бъдеш-гледан"), а на моето тяло като на инструмент сред инструменти. Сега, в моето възприятийно поле той беше станал "друг-като-обект". Осъществих замислената серия от удари и го видях как се олюля. Краката му се подгънаха и се строполи на тепиха. Беше станал единствено плът. 

Така му показах кой е битие и кой - нищо. Бях го детотализирал, унищожил безкрайно, превръщайки себе си в тоталност.

Разходка в гората

- Не знам. - произнесох на ум в главата си. Няма никой около мен. Разхождах се спокоен и вдишвах свежия въздух на гората. Освен цялата природа и мен, другиго нямаше. Къде бяха останали моите близки и приятели? Нямаше ги. Донякъде това беше хубаво, защото ако се появяха изведнъж, щяха да ме поздравят и щяха да тръгнат с мен. В което, разбира се, няма нищо лошо. Но неминуемо, не след дълго, щяха да предложат да идем до ей онова дърво там или да поспрем за почивка. Щяха да ми разкажат истории, които са слушали от други, за близките върхове като сигурно би им се приискало да ги изкачим. Щяха да ме попитат дали пък няма да отидем до близкото езеро. 

Тръгнах отново, защото бях спрял, за да си почина и да се насладя на момента. Денят беше изключително приятен и бях сигурен, че ще се разхождам до вечерта.