Още един опит

Видях го и спрях. Наведох се и го докоснах с пръст. В миг, то стана на прах. Взех каквото можах в ръката си и се изправих. Разтривайки ги прашинките ставаха още по-финни и падаха през пръстите ми. Стрих останалото в шепата си докато не остана съвсем нищичко. Изтупах ръцете си и продължих по горската пътека все така умислен.

На баба

Тихо, нежно, вечерта
малко облаче съзря.
Неусетно заваля.

Тръгна малкото облаче да си ходи
и повече никой, никога не видя.
Но остави сигурна следа в една чиста синева.

Дълбоко в моята душа, аз знам, ще помня
как в скута си като малък ме люля,
как приятел ми беше и как тихичко мълчеше.

На какво ме научи, колко ме разбра
винаги ще помня, и на тази връзка ще държа.
Защото облачето, което към вкъщи сега летеше
моята мила баба беше.

На баба Савина с много, много обич!

Сянката

 "Усещането за безсмислие
 може да порази всеки човек
 на завоя на някоя улица".
Албер Камю

Прибирах се късно вечерта към вкъщи. Когато завивах вдясно по последната пресечка изведнъж моята сянка скочи с няколко бързи крачки от отсрещната стена на улицата и ме сграбчи за гърлото. Започна да ме души със всички сили. Винаги съм усещал присъствието й около мен, но никога толкова ясно. Моята сянка - чакащият ме край. Неотиващото си нищо, зовящото нищо.

Отначало се стреснах. Опитах се да се отскубна, но не можах - беше ме хванала здраво. Затова с последни сили, хвърляйки слюнки по безформеното й лице, процедих през зъби:

- Сянко проклета пусни ме. Не разбираш ли, че изчезна ли аз, изчезваш и ти?

Сянката спря да ми извива врата, но продължаваше да ме държи здраво. Все пак леко отпусна своя хват. Постоя така няколко мига и почти изцяло отпусна ръцете си, след което ме остави да се прибера вкъщи. Но от тази наша среща насам никога не свали ръцете си от гърлото ми.

"Великите творби се раждат често

 на завоя на някоя улица 

или на прага на някой ресторант".

Албер Камю