ТЕАТЪРЪТ В БРАИЛА

Сградата на театъра в Браила се намира в една от сравнително запазените триетажни постройки от времето на разцвета на града. Преди век и половина Браила е бил важен икономически център, чието пристанище го е свързвало с хиляди дестинации, от които и към които са пътували всевъзможни стоки. От този небивал възход за градче с мащабите на Браила са останали редица представителни сгради и изумителни със своята архитектура къщи на търговци. На много от по-малките къщи може да се видят орнаменти и форми, характерна за най-представителните сгради в Париж и Рим. А много имат и собствен стил, или съчетание от архитектурни детайли, който не може да бъде видян никъде другаде по света. Една от тях прави най-силно впечатление и е разположена по диагонал срещу къщата, в която е била основана Българската академия на науките. Но, за да се забележи всичко това е необходим специален поглед, а може би не всеки притежава такъв, за да успее да види истинския чар на града.

Преди две вечери Пиеро (Пиерлуиджи Монсеньори) ни беше запознал със Сабадос, който организираше танго събитие тази вечер в театъра. Увлечени в приказки двамата любители на изкуствата не споделиха повече информация относно представлението. Сега след като бяхме посветили последните два часа на опознавателна разходка из старата част на града ни предстоеше да разберем повече относно събитието. Сама по себе си думата танго вече обещаваше много.

Залата беше пълна, но благодарение на Сабадос имаше места и за нас. Публиката се състоеше предимно от възрастни хора, всичките много добре облечени и щастливи, поради предстоящето преживяване. За мен се намери място в лявата част на залата и то върху стол, встрани от скамейките, които бяха поставили пред останалите седалки. В последния момент преди началото на скамейката до мен се настаниха две нежни създания. Едната седна на приблизително две празни места разстояние от мен, беше много фина не много висока и с руса коса. Другата седна от дясната ѝ страна – беше малко по-висока, с къса черна коса. И двете облечени в черни дрехи, държейки се като че са много добри приятелки, а може би и дори нещо повече. 

Светлините намаляха и пред нас излязоха две момчета, пианист и соло вокалист, които обясниха на испано-румънски, че са от Аржентина и ще свирят за нас тази вечер. За певеца спокойно бих могъл да кажа, че е от Куба, съдейки по тъмния цвят на кожата му, къдравата черна коса и дълбок глас. Момчето зад пианото пък ми приличаше на талантлив германец, завършил музикалната академия в Берлин. Но кой ли знае всъщност откъде са? Внезапно до мен се отвори врата и оттам излезе стройна, прекрасна, висока и руса дама, която се настани на седалката зад мен. Впоследствие се оказа, че тя е певицата към групата, която изпълни няколко песни с мургавото момче, акомпаниращо ѝ на китара. 

Внезапно, и закъснял за началото на представлението, на скамейката до мен се настани здрав мъж, който току що бе сложил официалните си обувки и прибираше другите си в найлонов плик. Беше седнал между мен и русото момиче. Дори през официалния панталон и ризата с къси ръкави можех да видя, че тялото му изглежда много набито. Заприлича ми на занаятчия, който дълго бе чакал да се появи възможност, на която да обуе официалните си обувки. А също така не знам защо, но лесно бих си представил, че в град като Браила, чиито жители едва надхвърлят стотина хиляди, той познаваше русото момиче до себе си и бе мечтал да има възможност да се наслади на такава вечер с нея, или поне седейки до нея. Най-вероятно и тя го беше виждала и можеше да се досети, че я харесва. Трудно някой би си помислил, че нейната нежност и изящество биха могли да имат нещо общо с неговата примитивна мъжественост. Нито пък, че точно на края на тази вечер тя ще го остави да я заговори за първи път и знае ли се, ще започнат своята връзка. Ако и тя е била прехласната по него е възможно внимателно да е отлагала първата им среща, за да остави времето да поотмине, да засили желанието му и да ги направи още по-щастливи, когато накрая се появи възможност за това. Но надали такъв бе случаят.

Младежите свиреха и пееха прекрасно. Соло певеца честичко разтегляше паузите между песните и си пийваше от чаша бяло вино, което правеше гласът му още по-дълбок и дрезгав. Но все така звучащ някак приглушено. А момчето на пианото си беше направо виртуоз. Изпълни две творби, които той беше композирал. Бяха много сложни, но интересни, непретенциозни и много професионални. Дори да беше заимствал някои части или да се е вдъхновявал от някое цялостно произведение, неговите творби също бяха на високо ниво. Особено второто. Музиката им беше мистериозна, романтична, носталгична. Песен след песен тангото загатваше за своя аржентински произход, стопляше кръвта ни и отпращаше фантазията ни в различни краища на света и в различни ситуации, в които се намират дълбоко влюбените.

Мъжът до мен хвърли пликчето с обикновените си обувки в завесите до мен. Беше заел мъжествена поза, която леко притесняваше девойката до него. Когато тя му отстъпваше място той мигновено се възползваше и го заемаше. Тя преметна левия си крак върху десния, а той разтвори своите още по-широко. Тя махна лявата си ръка, с която се подпираше на пейката, а той сложи своята дясна ръка на същото място.

Дойде време и певицата зад мен да излезе, за да изпълни своите песни. Справи се отлично, но скоро се върна обратно, оставяйки на колегите си да продължат вечерта. Вече разгрели добре те се сливаха със сцената, а отделните паузи между песните потъваха във впечатленията от цялостното им представяне. Браила ни отнасяше все повече и повече, все по-далече. Мислех си за последния ден от нашия престой, когато ще се понесем по Дунава и ще посрещнем времето, предшестващо напускането на това място. Място, което Алекс не включваше в неговото определение за цяла Румъния. Тъй като живееше тук. За него Румъния беше „магия”! И навярно е прав младият особняк – роден в Санкт Петербург, учил в Белгия, говорещ италиански, бъдещ режисьор. Но ако ли не според него то според мен Браила е магическа и подобно на голям кораб плавно ме отвеждаше в неспирното движение на откритите води. Донякъде ми напомня за Куба, за която знам най-много от разказите на мои приятели. Намирам голямо сходство между двете места, което се изразява най-вече в усещането, което те днес пораждат у своите посетителите и възхода, който са имали преди много години.

В близост до мен събитията започнаха да взимат обрат. Притиснато от прикрития под официалните си дрехи мъжкар, русото момиче започна да се привежда над него и да търси близост с тялото му. Когато той се наведе напред, опрял лакти в колената си и сключил юмруци под брадичката си, тя се наклони над гърба му. Сега телата им се намираха на не повече от сантиметър разстояние едно от друго. Мъжът бе застинал и не помръдваше, сякаш е скала. Докато прекрасното същество до него се поклащаше, подобно на подухвана от вятъра клонка, прехласнато в ритмите на музиката. Изпълненията на музикантите ставаха все по-чувствени и страстни. Все по-живи и все по наситени с желание. Гърдите на русото девойче се поклащаха над гърба на мъжа. Във всяко нейно накланяне, в такт с музиката, съществуваше възможността тя да се допре о него. Намираше се толкова близо, правейки невъзможно за мъжа до нея да не усеща топлината на тялото ѝ. Музиката свиреше и моменти не липсваха. Изтезаваше ли го тя, движейки своето тяло напред, назад в такава близост? Нарочно ли искаше да разчупи вкаменялата му поза? Дали пък именно като две на пръв поглед изключващи се противоположности те нямаше да се допълват взаимно, за да образуват хармонична цялост? Дали нейната фина външност не заслужаваше да бъде разхвърляна на парченца от неговата студена, мъжка, твърдост? А неговата грубост да бъде приучена на нежност и женско изящество?  Ето го и докосването! Съвсем леко, едва доловимо и сякаш никога неслучило се. Сякаш случайно изключение от цялостния ред на нещата. Момичето продължи да ритмува музиката с тялото си, но сега вече сякаш постепенно се отдалечаваше. Накрая дори и тя се приведе напред, правейки възможно изправянето на мъжа назад.

От време на време се опитвах да заснема изпълнението на музикантите. Чудесно пееха и свиреха. Музиката им ми ставаше още по-близка, но все още не така разбираема, както намирам за разбираемо фламенкото. Идваща от много далеч, разказваща истории за хора, които не познавам, но караща ме да си представя тяхната история. Все пак много красива и чувствена. Чудя се как някои от спътниците ни предпочетоха да не присъстват на представлението и да се върнат в хотела, за да си почиват.

Бис и е време музикантите да си починат за следващото представление, което им предстои след около час на друго място в града. Всички са на крака, ръкопляскат ентусиазирано, искрено и дълго. Всички изглеждат щастливи. В този момент мъжа до мен и момичето от другата му страна внезапно се обръщат един към друг и се целуват страстно. Момичето с късата черна коса идва към тях и застава с гръб към сцената, за да се здрависа с мъжа. Оказва се, че се познават и са приятели. Аплодисментите съвсем затихват, а мъжът бърза да си вземе торбичката, за да имат време да преварят слизащите от седалките хора и да са с първите излизащи. Проправям си път между хората и аз, за да намеря осаналите от компанията. През цялото време те седяха на втория ред от дясната страна на залата. Когато ги намерих изглеждаха силно развълнувани от чутото и видяното. Франческо бе късметлия и дори успя, изхарчвайки всичките си пари, да закупи последния запис на музикантите. Не след дълго всички се намерихме отвън, благодарейки на Сабадос за организацията и споделяйки възбудеността си.