Странна е нашата ситуация тук на земята. Всеки от нас идва за кратко, без да знае защо, и
въпреки това понякога търси цел.
От гледната точка на всекидневния живот има едно
нещо, което знаем: това, че човекът е тук
заради другите – най-вече заради тези, от чиято усмивка и
добруване зависи неговото собствено щастие, а също и заради
безбройните непознати души, с чиято съдба е свързван по симпатия. Често пъти
осъзнавам колко много моят външен и вътрешен живот са изградени върху
постиженията от труда на всички хора, живи и мъртви, и колко самоотвержено
трябва да полагам усилия, за да мога да върна това, което съм получил от тях.
Умът ми често изпитва депресиращото усещане, че съм взел прекалено много от постиженията
на другите.
Не вярвам, че бихме могли да имаме каквато и да
било свобода във философски смисъл, докато не започнем да действаме не само под
външна принуда, но и от вътрешна необходимост. Изказването на Шопенхауер – Човек може да прави, каквото желае, но не
може да определи какво желае – бе надвиснало над моята младост и винаги ме е
утешавало, когато съм ставал свидетел или съм страдал от трудностите на живота. Това убеждение е непрекъснат извор на толерантност, тъй
като не ни позволява да приемаме себе си или другите прекалено насериозно; то по-скоро
поражда чувството ни за хумор.
Да размишлявам безкрайно над смисъла на човешкото
съществуване или смисъла на живота изобщо, ми изглежда, обективно погледнато, като пълна глупост. И въпреки това
човек се уповава на определени идеали, които ръководят неговите стремежи и
оценки. Тези идеали, които винаги са осветявали живота ми и са го изпълвали с
радост, са добротата, красотата и истината. Да си поставям за цел постигането
на комфорт или щастие, никога не ме е привличало; етическа система, която е
изградена върху тази основа, би била достатъчна само за стадо говеда.
Без съзнанието за взаимодействие с подобно
мислещите в преследване на вечно недостижимото в изкуството и науката животът
ми би бил празен. След съзряването ми толкова често съм презирал границите на
общоприетото, които толкова в много случаи са възпирали човешката амбиция.
Притежания, външен успех, публичност, лукс – за мен винаги са били достойни за
презрение. Вярвам, че простият и непретенциозен начин на живот е най-добър за
всеки, най-добър както за тялото, така и за ума.
Моят страстен интерес към социалната справедливост
и социалната отговорност винаги е заставал в любопитен контраст с признаците на
липса на желание за пряко сдружаване с мъже и жени. Аз съм кон за единичен
впряг, неподходящ за тандем или екип. Никога не съм принадлежал с цялото си
сърце на държава или нация, на моя кръг от приятели или дори на моето
семейство. Тези връзки винаги са били придружавани от известна изолираност, докато
желанието ми да се оттегля в себе си нарастваше с годините.
Такова изолиране е понякога горчиво, но не
съжалявам, че съм бил лишен от разбирането и симпатията на другите хора. Губя
нещо с това, със сигурност, но бивам компенсиран за него в независимостта ми от
обичаите, мненията и предразсъдъците на другите, както и в това, че не съм
изкушен да положа спокойствието на ума си върху такива менящи се основи.
Моят политически идеал е демокрацията. Всеки трябва
да бъде уважаван като индивид и никой като идол. Ирония на съдбата е, че бях обсипан
с толкова много нетърсено и незаслужено възхищение и почит. Най-вероятно това
ласкателство извира от незадоволеното желание на множеството да разбере малкото
идеи, които аз – със своите слаби сили – съм развил.
Напълно съзнавам, че в опита да се постигне която
и да било крайна цел задължително трябва някой да се справи с мисленето и
командването, както и да поеме по-голямата част от отговорността. Но тези,
които са водени, не трябва да бъдат задължавани, на тях трябва да бъде
разрешено да избират своя водач. Струва ми се, че разграниченията, разделящи
социалните класи, са неправилни; според последни анализи те почиват върху
прилагането на сила. Убеден съм, че дегенерирането следва всяка насилваща
автокрация, тъй като насилието неизбежно заинтригува морално неразвитите.
Времето е доказало, че знаменитите тирани са следвани от негодници.
Заради това аз винаги съм се противопоставял
страстно на такива режими, каквито съществуват в Русия и Италия днес. Нещото,
което дискредитира европейските форми на демокрация, не е основната теория на
демокрацията сама по себе си, която някои сочат като погрешна, а нестабилността
на нашето политическо лидерство, както и безличният характер на партийните
сформирования.
Вярвам, че в САЩ са попаднали на вярната идея. Там
избират президент за приемлив период от време и му дават достатъчно сила да
докаже отговорността си. В немското правителство, от друга страна, харесвам
това, че държавата се грижи за индивида всеобхватно, когато той е болен или
безработен. Най-ценното в суматохата на живота е не нацията, трябва да кажа, а креативната
и впечатляваща индивидуалност, личността – този, който произвежда благородното и
възвишеното, докато масовото стадо
остава ограничено в мисленето си и неспособно да чувства.
Тази тема ме довежда до зараждането на най-презряната
проява на стадното мислене –милицията. Човекът, който изпитва наслада да
марширува и се поддава на звуците на музиката, попада под моето презрение; той
е получил великия си мозък погрешка – неговият гръбначен стълб би му бил
напълно достатъчен. Това “геройство” по команда, това безчувствено насилие, това проклето прокламиране на
патриотизма – колко наситена е омразата ми към тях! Войната е мерзка и презряна
и бих предпочел да бъда взривен на
парчета, отколкото да участвам в подобни занимания.
Такова петно върху човечеството би трябвало
незабавно да бъде премахнато. Достатъчно съм разсъждавал върху човешката
природа и смятам, че то е щяло да бъде заличено отдавна, ако здравият разум на
народите не беше систематично покваряван от училището и пресата по икономически
и политически причини.
Най-красивото, което можем да преживеем, е мистериозното.
То е източникът на всички изкуства и цялата наука. Този, на който тази емоция е
непозната, който не може да се спре и да се почуди, да застане със силно
страхопочитание, е като умрелия: неговите очи са затворени. Това прозрение за
мистерията на живота, съчетано с, да речем, страх, е дало още и началния тласък
на религията. Да знаеш, че това, което е непроницаемо за нас, наистина
съществува, самоманифестиращо се както най-голямата мъдрост и най-сияйната
красота, която нашите притъпени способности могат да схванат само в техните
примитивни форми – това знание, това чувство, е в центъра на истинската
религиозност. В такъв смисъл, и само в такъв, аз принадлежа към редиците на
благочестиво религиозните хора.
Не мога да си представя Бог, който възнаграждава и
наказва обектите на своя труд, чиито цели са пренаправени по наше разбиране –
Бог, накратко, който е нищо повече от отражение на човешката слабост. Нито мога
да вярвам, че индивидът надживява смъртта на тялото си, макар и слаби души да
дават пристан на такива мисли, ръководени от страх или нелеп еготизъм. За мен остава
напълно достатъчно да съзерцавам мистерията на съзнателния живот, взаимопроникващ
се във вечността, да разсъждавам върху чудната
структура на вселената, която смътно можем да доловим, и да се опитвам смирено
да разбера макар и безкрайно малка част от разума, заложен в природата.
Източник:
Albert Einstein, “What I
believe.” Forum and Century
(1930-1940); Oct. 1930; vol. LXXXIV, no. 4: 192-3. Reprinted in Albert
Einstein, et al., Living Philosophies
XIII (New York: Simon and Schuster, 1931). Reprinted by permission from
Princeton University Press.
Превел: Вихрен Митев,
докторант по Философска антропология,
Философски факултет, СУ „Св. Климент
Охридски”
