Можеш ли да си представиш какво е да си малък и
до теб да има човек, който е нормален? Да мине време, ти да попораснеш, а
човека до теб да започне буквално да се разваля. Първо се появява бастун,
поради отказващ служба на волята крак. След това почивките на вилата с
родителите ти започват да стават все по на рядко, докато не изчезнат съвсем. Е
да, може би остават откраднатите на пук на всичко уикенди, прекарани там само
че в компанията само на единия родител.
Знаеш ли какво е да си пораснал, а човека до тебе
да се придвижва с инвалидна количка и все по-рядко да може да използва
собствените си крака? Но ти си млад и имаш своите си занимания. Отиваш далече,
работиш всяко лято на морето три години подред, имаш своите мечти, гладен си да
погълнеш света. След този период в живота ти започваш да поразбираш някои неща,
безгрижните гимназиални дни свършват, преживял си това-онова, започваш работа и
търсиш щастието си. Но уви. Щастието минава през мечтите на човека, който вече
трудно движи и ръцете си. Той слабее.
И така решаваш. Ставаш студент. Да, заради
собственото си щастие, но не на първо място. Опознаваш куп нови хора. Странни
хора. Хора, които не си избирал за приятели, но с които ставаш приятел. А в
това време? Човека до теб рядко стои в изправено положение. Отдавна не чете, да
не говорим за постоянното му объркване покрай чутото от телевизора. Да, има
жена, която се грижи за този човек, но той не я харесва. И тя не го харесва
също – страх я е. Погнусява се от промяната, която вижда през годините и бяга.
Страх я е. Човека до теб е почти изгубен. Рядко е в съзнание, а дори и да е,
мисълта му е изключително неясна. Отслабва съвсем. Има постоянни силни болки.
Броя на лекарствата, които поглъща става огромен. Ръцете му вече са останали
завинаги свити в юмруци, които повече няма да се разтворят. Движи единствено главата и дясната си ръка, но само от лакатя. Отдавна е забравил, че му е
омръзнало да чака.
Повечето пъти човека до тебе е излизал от вкъщи в
приятната компания на близките си, но в инвалидна количка. В последно време
излиза по-рядко и за сметка на това в неприятната компания на лекарите от
линейката. Когато говориш с този човек, той не те помни така, както не помни и
своето минало. А когато минeш покрай стаята му и надникнеш, единствено виждаш
как гледа с празен поглед в точка срещу него. Точка, върху която погледа му се
е спирал безброй пъти.
Може би си вече голям, и какво от това? Какво от
това, когато си живял толкова време с човек, който живее на обратно? Който се рони
и разпада като скала, която вятърът разрушава. А ти го обичаш. И се чудиш
каква е радостта му? Каква е твоята радост? Странен си и не те разбират.
И какво от това? Звъни ти телефона и приятели те канят да излезете, за да се
забавлявате на поредното празненство, а ти отказваш дори не любезно.
Но последно, представи си как все пак настигаш
щастието си, виждаш го пред себе си, но вече си забравил какво представлява то.
А то милото, прекрасното и нетърпеливо щастие не обича да чака. А и какво да
чака? То е щастие, което лети и носи радост на тези, които са го настигнали и
са се научили да летят заедно с него. Хубавото в цялата тази история е, че
знаеш за неговото съществуване и това в някакъв смисъл, ако не друго, то поне
те кара да се усмихваш от време на време. Всъщност, май е по-добре да не знаеш
и да не си представяш такива работи. Извини ме и забрави.
Бонус думи:
„За някои щастието е толкова
необичайно усещане, че щом го почувстват, завладява ги тревога и се питат какво
е това състояние; нищо подобно не е имало в миналото, за пръв път им се случва
да излязат от сигурността на безнадеждното. Ненадейна светлина ги кара целите
да треперят, сякаш от пръстите им висят слънца и осветяват наронени райове.
Защо това щастие, от което са чакали освобождение, приема такъв облик? Какво да
се прави? Може би не им принадлежи, може би по погрешка се е стоварило отгоре
им. Стъписани и в същото време омаяни, те се опитват да го вградят в естеството
си, да го обладаят – ако може завинаги. Дотолкова не са подготвени, че за да му
се нсладят, трябва да го прибавят към старите си страхове.”
Емил-Мишел Чоран, из „Изкушението
да съществуваш”
